Мечта
Забрави, че ме няма, нали? Не чувстваш липсата. Само нещо те
гложди. В този момент усещаш – да, вчера я нямаше миризмата на ароматното
кафе, липсваха и кифлите с шоколад на таблата до леглото. Само синът питаше с
кого да си играе на "да се боцкаме с рогца, като весели деца". Може би това е
усещането за раздяла, а може би и за любов. Усещане... За нас... За добрите
утрини. За нежното ухание на цъфналите вишни тук. За теб. Липсваш ми. Може би,
защото те обичам. Може би, защото няма някой, на който да нося палачинки. Може
би, защото си само мечта. Но въпреки това винаги ще те нося в сърцето, ще
присъстваш в сънищата ми. Винаги ще усещам топлината на детските устнички по
бузата. Нежността на ръцете ти. Ето ме вече тук - до ръката, с която ме галиш,
до устните, с които ме целуваш, до тялото, с което ме любиш. Тук – в
празнотата... В света на мълчанието. Последните остатъци на една отдавна
загинала, но величествена дори и сега звездна империя – мечтата...
© Ивомир Димчев All rights reserved.
