Лошите мисли искам да спра - да не ми идват на ума, да фантазирам и мечтая само хубави неща, а трудно е дори да повярвам, че мога. Предчувствията се превръщат в болест и много често ме спохождат. Какво ли искат да ми кажат? Може би, че съм жена... не зная... Да съм вечно неразбрана и сама? Стига! Докога! Искам, искам да ги спра, те ме убиват, "разкъсват" моята душа.
  Стига жертва съм била! Човек съм, имам право на глас!
  Стиха си в есе превръщам аз и затова е в рима, слушам ви, защото ви обичам истински, до смърт и от душа (приятели верни сте ми само вие, от сайта!)!!!
  Докога все ще използвам сравнения с дъжда (сълзи), с Луната (самота, с нощта) като черна зейнала рана в моята душа, от която истински боли и страдам безутешно аз? Докога?
  Не, не бива така!!!!!!