Моят затвор ( На Лора )
1 min reading
На Лора
Тук отдавна не грее слънце, а властната тъма навява студ и безпокойство. Тясно е и една плътна, твърда стена обвива всичко наоколо. Любов, усмивки, разум не съществуват. Това е просто затвор на съзнанието, жестока тъмница на душата, създадена от собствения ми страх.
Мога да тръгна покрай стените – правя го и с треперещи пръсти опипвам студената, хлъзгава твърдина. Рано или късно тя ще се превърне в мой гроб. Но това страдание не търпи сълзи. Те са израз на моментна слабост, на моментни несъзнателни пориви, изтъргващи най-омразната моя черта. Страхът, страхът, страхът! Той разкъсва допълнително вече кървящото ми сърце. Няма надежда за спасение.
Високо над мен има малко прозорче. Оттам се процежда белезникава, сива светлина, която е постоянна и прилича на светлина от току-що изгряващо слънце в студен зимен ден. Тя не осветява, тя засилва усещането за тъмнина…
Понякога крещя. Тогава всичко около мен се затваря, гневно напира да ме заглуши. Нарушавам покоя на вкаменената жестокост, нарушавам правилата, изградени от самата мен. Но когато дрезгавият ми вик се блъсне в коравите стени и екне болезнено в гърдите ми, пронизвайки цялата ми смелост, една птица отвън ми отговаря – тихо, но също така отчаяно… Никой друг не ме чува…
Свличам се на пода и дълго оставам там. Аз не съм самотна, а съм сама. Така исках да е. Някой ден ще се събудя с предишното желание за горчивия вкус на простора, за обширното “навън”, крито толкова дълго от мен. Тогава ще се измъкна… Тогава ще живея…
Тук отдавна не грее слънце, а властната тъма навява студ и безпокойство. Тясно е и една плътна, твърда стена обвива всичко наоколо. Любов, усмивки, разум не съществуват. Това е просто затвор на съзнанието, жестока тъмница на душата, създадена от собствения ми страх.
Мога да тръгна покрай стените – правя го и с треперещи пръсти опипвам студената, хлъзгава твърдина. Рано или късно тя ще се превърне в мой гроб. Но това страдание не търпи сълзи. Те са израз на моментна слабост, на моментни несъзнателни пориви, изтъргващи най-омразната моя черта. Страхът, страхът, страхът! Той разкъсва допълнително вече кървящото ми сърце. Няма надежда за спасение.
Високо над мен има малко прозорче. Оттам се процежда белезникава, сива светлина, която е постоянна и прилича на светлина от току-що изгряващо слънце в студен зимен ден. Тя не осветява, тя засилва усещането за тъмнина…
Понякога крещя. Тогава всичко около мен се затваря, гневно напира да ме заглуши. Нарушавам покоя на вкаменената жестокост, нарушавам правилата, изградени от самата мен. Но когато дрезгавият ми вик се блъсне в коравите стени и екне болезнено в гърдите ми, пронизвайки цялата ми смелост, една птица отвън ми отговаря – тихо, но също така отчаяно… Никой друг не ме чува…
Свличам се на пода и дълго оставам там. Аз не съм самотна, а съм сама. Така исках да е. Някой ден ще се събудя с предишното желание за горчивия вкус на простора, за обширното “навън”, крито толкова дълго от мен. Тогава ще се измъкна… Тогава ще живея…
© Тя All rights reserved.
