Вече двама човека ми дават два привидно различни, но напълно сходни съвета. Единият човек е Г-н К. Т., преподавателят ми по Български език и литература, който през първия час от новата 2009 година пожела на всички момичета да намерят момчето, което ще ги обича, независимо дали те самите изпитват това толкова силно и важно чувство към него. Тази вечер майка ми каза нещо подобно: "Не е важно ти да обичаш, важното е някой да те обича." И в двата случая думите им  отекнаха в главата ми, но ехото сякаш се загуби в прекрасната мъгла, която предвещава дълбокия размисъл върху всяка тема, която има значение за нас самите в определен етап от живота.

            Майка ми и баща ми не са в идеални отношения, но тя самата твърди, че това е в резултат от неизплатените й греховете от миналото. По-конкретно към първото си и дългогодишно гадже С., и човек, с когото се е запознала в град К. - З. 

            Ако теорията й, че е важно теб да обичат, то тогава щом тя е прекъснала каквито и да е отношения с тези хора (С. почина преди няколко години), това значи, че тя не е обичала. Защо за тези двама мъже не е било важно, че тя в един момент, или изобщо, не е отвърнала на чувствата им? Ако тя сега беше на семейни начела, би ли била щастлива?

            По мое мнение щастието, което тя, а и преподавателят ми по литература, си мислят, че всеки човек може да изпита, дори ако в стомаха му не „пърхат пеперуди”, е нереално и непостижимо. Как може да има щастие без да има трансфер на положителни, а понякога и отрицателни емоции между две същества? Привързаността или зависимостта от подкрепата на другия не е задължителна, а само препоръчителна в повечето бракове. Защо вече бракът се е превърнал в нужда за „укреплението” на обществото, а в морално бреме на индивида? Според мен отговорът на този въпрос също се корени в известната вече теория, че е необходимо да се чувстваш обичан.

            А какво да кажат хората, които никога не са били обичани и не са обичали? Явно за тази особена част от населението, в която се включвам и аз (тъй като гледам скиптично на възможността едно незряло на житейски опит 12-14-годишно същество да обича), трябва да се осланя на тази констатация? Има хора, които не са толкова привлекателни, и намират любовта и в най-малката човещина от някой от противоположния пол, нима тези хора трябва да се превърнат в робите на самолюбието на „прелестните” и да бъдат онази пренебрегната част от фразата - „не е важно да обичаш”? Престъпление ли е, че са познали чувството и че са потърсили утеха в него, че са потърсили отзив на тези желания за дългогодишен съвместен брачен съюз?

            В заключение мога само да кажа, че хората, които са обичани, а не обичат, никога не са щастливи и страдат по един или друг начин след години – било то като попаднат на най-неподходящия партньор в живота или като продължат връзката си с „обичащия”, но не след дълго разбиват сърцето му след толкова години на преструвки само защото са осъзнали теглото, което носи брака, и като усетят липсата на задоволеност с щастие от брака.

            Според мен тезата трябва да е: „Обичай, за да бъдеш Обичан!”?