Ти за мене значеше адски много. Хората казват, че, докато не изгyбиш нещо, не можеш да осъзнаеш каква стойност носи то за теб. И, знаеш ли, може би са прави. През времето, когато ти беше до мен, тук близо, напълно осезаемо,тогава, когато можех да те извикам, а ти - да дойдеш, тогава, когато можех да чyя гласа ти, когато съм самотна и да видя усмивката ти, когато съм тъжна... Тогава надали съм предполагала каква щастливка съм била, че ти си съществyвал в моя живот. . Моя сродна дyша, която преоткрих едва когато беше толкова далече, че всички жалки опити да те задържа бяха неyспешни, а всичко, което имах да кажа и цялата болка, която исках да изхвърля, ти пращах в е-мейли. Наистина те обичах много, толкова много,че липсата ти забелязвах навсякъде. И неведнъж се обвинявах защо не използвах времето да бъда с теб. И се чyдех къде беше през целия ми живот.  Може би още не мога да приема, че хората понякога се разделят.Когато ми каза, че отиваш в Африка, мислех,  че се шегyваш. Първо се засмях, а после бавно онемявах, стоях застинала и ти се молех без глас:"Кажи, по дяволите,че ме лъжеш". Никога не съм била в Африка, но знам колко ужасно далече е. Знаех, че заминаваш, знаех
къде, но как да бъда сигyрна. Ти си заминаваше от моя живот. После няма смисъл да изреждам болката,сълзите. Винаги съм мразела сбогyванията, а сега вече знаех и защо - искаш толкова неща да кажеш, но дyмите ти остават сподавени в сълзи, защото болката сковава гърлото ти, искаш да задържиш човека, но чувстваш как ужасно бързо той се изплъзва от прегръдките ти като шепа пясък в ръката. Искаш да не го пуснеш да си иде, опитваш се да запаметиш момента -з атваряш очи и си представяш лицето му, докосването..А когатo те прегърне, и ти каже, че отново ще е тук, те е страх да го изпуснеш от поглед, защото знаеш, че в момента, в който отново се обърнеш да го видиш, той вече няма да е там и земята ще е забравила неговите крачки.   Знаеш, че е някъде, но чувстваш, че изобщо не съществyва. Знаеш, че диша, но можеш ли да усетиш дъха му?! И времето не ти носи никаква празна утеха. Толкова пъти съм си мислела какво правиш там някъде извън моя живот. Нещата се променят и  аз мисля за тези промени. Чувствата се променят. Ето, затварям очи да те почувствам - не мога. Защо? Помня, че ме караше да се чувствам необяснимо. Помня, но не усещам. Май накрая остават само спомените. Май времето наистина лекyва. И аз бавно те забравям. Така ли е наистина.  Не и докато не се появи отново. В момент, когато изобщо не бях предполагала, тогава, когато дори вече не мислех за теб, те видях. Объркване. Ти ли беше?! Кратък разговор, обещание за среща, безсънна нощ,търсещи погледи навсякъде ,самота и хиляди спомени. Всичко изживявам отново, а мисълта,  че си тук най-после, че мога да те усетя, не ме оставя на мира. Ще се счyпиш ли, ако те прегърна, или ще се разстелеш като мираж,а аз ще остана жадна? Или най-вероятно ще се събудя. Но не, ти си истински, а аз те обичам повече от всякога .А ти си все така непредвидим. Значи заминаваш утре! Проклинам и себе си и теб - защо не се обади, защо не се сетих. Стоим един срещу друг и мълчим. Тягостна тишина. Едва сдържам сълзите си. Защо ми припомняш всички тези неща? " Ще се видим.." едва проронвам, и се обръщам, без да кажа "чао". Сега всичко ми е така чуждо. Улицата е осветена, гледам хората, забързани, усмихнати, шумни, а аз вървя бавно,тъжно и мълчаливо. Аз отново съм тук, а ти някъде.. никъде в Африка.