Безкрайно
празно време...
Момент в тъмнината,
когато ще живея.
Пропадам.
Тези очи...
Вътре са моите мисли.
Закриващи всичко,
което не виждам.
Тя живее отвън.
Тя е на място,
наречено "никога".

Тя. Когато ръбът потъва в стъпалата,
докато те се извиват над него,
а аз се облягам на вятъра...
Очите й. Изпълващи света с въздух.
Прекъсващи дъха ми,
за да усетя колко парят.
Дори да е болка,
не искам да спира.
Нямам представа къде си.
Сърцето ти бие в главата ми.
Аз не съм тук и няма да се върна обратно.


През цялото време тук беше само ти.
През цялото време те нямаше.
Каквото имаше вътре изчезва.
Празни са,
толкова красиви и празни.
Вътре мислите са непознати.
Как да те погледна с чисти очи?
Всичко е толкова неправилно...
Защо ми показваш заключена врата?
Спирам да мисля.
Ще видя колко далеч са стените.

Тя се усмихва.
Усмивка в отговор
и стържещи зъби.
Няма да покажа нищо.
Какво си мислех, че виждам...
Никога не чух думите ти...
Никога не разбрах смисъла...
Значи това си била ти...
Радвам се да срещна болката.
Радвам се да срещна теб.
Радвам се да ти кажа "сбогом".
Сбогом.