Окото на Бог

         Две неща, знам, няма да позная никога. Едното е Бог. Мнозина го тачат, отправят взор и молитви към него в дни на беди, недоимък, болка и тъга. Малцина вечер, преди да заспят, Му благодарят безмълвно. Сутрин, с погален от светлината взор, пак безмълвно Го прославят с признателност за поредния Му дар - промеждутъка от светло време, отпуснато им да даряват себе си и другите с уловените лъчи Светлина - с Истина, с топлина, с възраждаща сила - преливаща в плод. Може да е ягода, череша, праскова, дюля, ананас или лимон. Силата може да захрани и корен на топола, на върба, на бор или ела, или пък... на цвете. Беззащитно цвете, което всеки може да прекърши, откъсне или стъпче с крак. Последното дали ще разсърди или натъжи Бог?

        Не знам, не съм го питала за това, макар често да разговарям с него. Как изглежда ли? Като човек - млад и красив, с чаровен поглед и с око - кристално огледало - отразяващо в детайли всичко видяно - точно и вярно. Като ехо - отразено от висок връх. В България, разбира се, примерно, Вихрен. Казано по народному, по нашенскому - каквото повикало, такова се обадило.

Окото на Бог е всевиждащо.
Всеоткликващо.

        Я погледнете, може да го видите на близкото дърво провесено. Решил е Всевишният да си почива днес. Не си е избрал подобаваща наблюдателница ли?! Да си отдъхне на Мон Блан или Еверест ли?! Не че се бои от студ Господ или го е страх да не се подхлъзне. Там домуват ръцете Му и тоѝ ги подава винаги на дръзките и смелите, на героите, но по-често в пазвата и в мислите Му са простосмъртните. Любими чеда са Му искрените, честните, доблестните. Затова главата му опира в земята и Тоѝ гледа на обратно. Да, на обратно! Наблюдава деянията на своите отрочета с обратен поглед. И върви с боси нозе по небето.

Защо ли?
Защо ли? 
Защо ли?

        За да ги учи и води към селенията свои. Къде са те? Колко са големи? Как изглеждат? Ами нищо в нещото, нещо в нищото са - безграничност, безпределност, съдържание без форма са. Съдържание, което може да прелее в радостен възклик или в стон, в ласка или в плесница /по душата/, да се прояви като цъфтеж или гниене.

        Съдържанието не винаги приема определена форма. Не мислите ли? Може да се прояви и в порива за летеж на птица - в размаха на крилете ѝ. Или ... във финия и красив тръс на расов кон с развята от полъха на вятъра буѝна грива.

        Сила и красота е Бог. Непостижимо съвършенство, преляло се в безброѝ форми. А Тоѝ самият е... и не е Себе си. И все пак има око. Едно. Но... всевиждащо. А знаете ли колко безпристрастно е то? Вижте го! Гледа от този клон как птици разкъсват мъртво тяло. И блясва сълза в тъмносинята зеница. Отклонява поглед към житните поля. Врабчета кълвят житни зрънца. Завръща око към града. Ето там - два бели гълъба засищат глад с трохички и са щастливи. Негови рожби - безгрижно щастливи!

        Бог в троха, в зърно, в сълза. И... в една протегната ръка. Към ближния, в когото си съзрял нуждата, грижата, мъката и болката. Проявил си щедрост и милост. Не познал, не почувствал, а сбъднал си в себе си Бог.

        И.... маѝ провидях и второто непознаваемо за мен. Кое е то ли? Някои го наричат Его сломено, претопено в мъдра Светлина. Други - Истина. Трети - щедра и безкористна доброта. Четвърти пък - Любов.  

NB! И като бонус един мой стих отпреди пет години.

Знамение

Има толкова любови, 
колкото и светове.
Има и една такава,
недокосната с думи...
Разсънен кълн 
под снега
в зърно, 
в семе Е.

В чернозема 
на душа и ум 
ЧУДОТО 
кълни, 
расте. 
С цвят и плод 
дарява щедро.
А в замяна...
Защо ли? 
Нищичко не ще.

Г. Мазлум