Огледалото, което често забравяме да забършем. За да видим онова, което е зад него. А там е всичко, там е нашата душа. Там има добро и зло, болка и радост, предателство и себераздаване, самота, мълком преглътнато поражение, носещо себепознание и тиха победа.
Когато след разочарование, след нечие предателство погледна зад огледалото, виждам се разбита на парчета. Лепя ги с ръце, но късовете не съвпадат и лицето ми се слепя криво, деформирано. Сълзите ми се стичат от болка, но те не са като тези на елата - капчици смола, които да затворят кървящите места. И се трупат - рана върху рана, белег върху белег...
Понякога, поглеждайки зад него, не познавам себе си. Приличам на бялата лястовица, белязана да бъде различна. Тогава това зад огледалото ме успокоява. Казва ми, че не трябва да крия бялата си перушина, обличайки се в сивота и скука. Успокоява ме нежно, топло. Казва ми, че не трябва да приличам на другите, че трябва да бъда такава, каквато съм - безгранична, променлива, неподчиняваща се ...