Странно нали? Да го казвам на теб - човекът, който ме рани най-много. И винаги, когато се сетя за теб се чудя с какво заслужих? Нима не бях аз тази, която ти вярваше най-много от всички, нима не бях аз тази, която те обичаше такъв, какъвто си, безусловно и истински? Нима не бях аз тази, за която се сещаше всяка сутрин, когато се събудиш и всеки път, когато видеше пролетния дъжд? Нима не бях аз тази, която ти върна желанието за живот и мечти... Понякога си мисля, че всичко хубаво е било само в моето съзнание и че аз съм била за тебе една от многото. Така мисля до момента, в който се видим. До момента, в който погледите ни се срещнат за пореден път и двамата разберем колко много си липсваме... Дори да отричаш, в себе си знаеш, че аз съм човека, който те познава най-добре и най-истински. Сега всичко е различно. Ти си там, а аз тук. Други хора сме, с други мечти... Чудя се обаче какво ли чувстваш, когато погледнеш пролетния дъжд и видиш образа ми да танцува под него... Странно нали? Колко ...