- Един ден светът ще помни не завоевателите,а великите учени

Това ли ти беше в главата до сега? Не мислиш за това, че трябва да пресечем цялата "зона" 1400 километра пеша? Тези двете по-добре да ги пуснем, излишен товар са!

Христо: Като пресечем границата ще ги оставим, обещах на баща им.

Миша :Не можеш да отказваш на умиращ човек, а? А на мен половин година ми обещаваш да ме научиш да свиря на китара?!?!

Христо: Ти го каза - умиращ... пък и ти си некадърен и не смятам да си хабя китарата!

Всички се засмяха за секунди, след което отново настъпи тишина. Всеки гледаше в огъня и си мислеше за миналото... как приемаха всичко за даденост. Можеха да се качат на автобус и да отидат където си пожелаят. Можеха да седнат на компютъра и да прочетат новина от най-затънтеното място на света с 2 клика.

- Това време беше отминало... сега цареше отчаянието, мъката и нещастието върху човечеството.

Как беше почнало всичко? С натискането на две копчета. Защо? Ами... Фройд е казал, че човека по природа е алчен...е явно е прав - заради земя или природен ресурс? Има ли значение наистина? Нима се надявахме, че инстинктът ни за самосъхранение ще надделее над примитивното? 

Людмил гледаше едното момиче,то се беше отпуснало до огъня и се бе завило в походен войнишки чувал,а в пъстрите и очи се отразяваше светлината на огъня.Русата и коса бе вързана отзад ,а върху лявата и буза имаше лепенка.Устните и бяха плътни и дебели,напукани.Тя се бе замислила върху нещо.

Людмил извади пълнителя от оръжието в ръцете му,остави го до него и постави оръжието в между краката си с цевта насочена към него.Погледна отново момичето което му напомняше на неговата първа любов.

Той се опита да си спомни лицето и с точност....беше го докосвал толкова много пъти,беше Я целувал !

Очите и бяха пъстри ,а косата и руса,усмивката И...той се замисли ,а очите му се насълзиха. Изскуба въздохопроводния маркуч който бе свързан към шлема му от филтъра в раницата му.Разкопча шлема и го хвана с две ръце след което го свали и го постави до него. Погледът на момичето внезапно се стрелна към очите му - яростни, също така ...натъжени,зелените му очи бяха виждали много смърт ,бяха свидетели на какви ли не ужасяващи неща,а лицето му ? Тя се замисли,искаше да го попита какво си мисли, устните и се отлепиха ,но не събра смелост. Той я погледна, очите им се засякоха за секунда. Тя видя мъката в очите му,искаше да му благодари за това,че ги е взел с тях,но не можа....отмести погледа си отново към огъня и...

Другите двама сталкери Асен и Христо си говореха за заплащането веднага щом се върнеха обратно в базата от зоната...тази мръсница...тази помиина яма оставена след ядрения апокалипсис. Хората едва се брояха на пръсти....различните фракции се наименуваха на предишните велики държави - "Велика Украинска степ", "Московско княжество" , "Влашка деспот" и какво ли още не.Старият европейски съюз бе оцелял,ако можеше това да се нарече "оцеляване" - останалите народи бяха сформирали отбранителен съюз - "Съюз на европейските нации" , целящ взаимно да се бранят от заплахи като "Сагарския халифат" или "Близкоизточните мюсюлмански лиги". Великите нации вече ги нямаше,бяха се избили взаимно за по-малко то 15 минути.Бяха останали малките народи...почти.Имаше градове-държави както в античността бранейки се от набези.Религията беше изгубила своят смисъл,хората се биеха за ресурси ,а господ...господ беше тяхното оправдание.

Внезапно се чу шумотевица иззад светлината от огъня- сталкерите грабнаха оръжието си и се приведоха,само Людмил гледаше цевта на карабината докато спомена за нея избледняваше в паметта му.

Христо сложи шлема си ,пусна нощното виждане и видя в далечината един заек,свали шлема си и каза на Асен: Ако искаше мръвка ,сега е момента, зайчо-байчо чака да го направите на шиш !

Асен се засмя и седна отново пред огъня , свали автомата на земята и се засмя на глас.

Миша извади карта на Украйна,постави я на земята между него и Христо и посочи с пръст на нея.Размишляваха как да заобиколят гори и реки за да спестят пътя си към базата и границата на съюза.Не искаха да се натъкнат на някоя партизанска група обирджии, вече бяха дали две жертви.Людмил се изправи , погледна небето- то бе ясно,звездите се виждаха,а това бе рядко явление - облаците от ядрената зима все още обгръщаха небето. Погледна с надеждата да види малката мечка,но не я намери.

После погледна в тъмнината на дърветата околу тях...тя го блазнеше , в нея се чувстваше на място.Тъмнината бе негов приятел,съюзник.Някога като малък се боеше от нея ,но вече не !

Той се наведе за да вдигне шлема си и да го постави отново на главата си,закопча го и постави въздухопровода на мястото му. Обърна се и се запъти към тъмнината...