Dear You,

   Всички подобни писма започват с идеята колко е трудно да бъдат написани. Не мисля, че ми беше реално трудно. Чувствам се сякаш ти говоря, а това винаги ми е било лесно. Понякога дори не се налагаше да го правя. Не ме познаваш много добре, но ако започнеш да се опитваш да го направиш, ще разбереш колко ми е трудно да се държа нормално пред теб. И така изключихме момента с трудностите, но все пак трябва да ти кажа нещо такова. Срещнах някого. Не знаех, че ще се случи. Реално си мислих, че го познавам, но се заблуждавах. Толкова е луда и истинска, че даже се плаша. Не съм го търсил. „Беше перфектната буря“. Тя казваше нещо, на мен ми беше трудно да отговоря, опитвах се, притеснявах се. Осъзнавах какво следва. Съзерцавах и се усмихвах тихичко. Повярвах в Бог и себе си. И сега усещам онова гъделичкане в корема, че тя може да е това „нещо“. Кара ме да се усмихвам леко невротично или с наполовин скрита болка. Това си ти. Не гледай толкова учудено! Хубавите неща се случват. Това са добрите новини. Лошите  са, че реално тe няма и те чувствам като фикция в съзнанието си, но нали, дори там мога да си говоря с теб. И защото реално те няма понякога си мисля, че мога да се изгубя. Светът е лошо място пълно с обрати и злонамерености и трябва винаги да можеш да усмихнеш, дори през огромната болка. Хората често са толкова заети да мислят колко им е лош животът,  отнасят се за момент и изпускат мига. На всички ни се случват лоши неща, но не трябва да спираме да вярваме в хората или поне на тези, за които си струва. Другото не е важно от момента, в който се запознахме. Цялото това трябва да се брои за нещо нали?

Още не твой,

   X