Писмо
1 min reading
... Сега, толкова време след като не съм ти писала, толкова време след като
те няма по начина, по който беше тук, осъзнавам, че продължаваш да ми липсваш,
да те искам, да мисля за теб и да го правя поне веднъж на ден, защото през
останалото време се опитвам да те изблъскам от съзнанието си и да те фрустрирам
като мисъл, като идея, което означава, че го правя непрекъснато... През цялото
това време... мисълта ми се рее объркана и търси отчаяно отговор и спасение, а
самата тя не знае какво ще я спаси. Може би и ти не знаеш, може би и аз, може
би никой не знае... Само времето знае, или самото безвремие, някъде там, в
нищото, където изпратихме всички чувства, някой там знае, но това не сме ти и
аз, там са неосъществените желания, страха, мечтите, там са всички тези думи,
които искахме да си кажем, но не казахме никога, защото... Там ще отиде и това
писмо, прочетено от теб, но отишло в пространството незнайно как и за кого. Там
си ти, истинският, този, който ги чете, този, който иска, този, който не се
страхува, този, който ме желае, но... не може да го каже. А тук си ти... Липсваш ми...
Непрекъснато е така, тази обич не намалява и не се увеличава, защото тя е
константа, повече от това не може, тя е изпълнителна, извършила е всичките си
задължения, пробола е сърцето и го е накарала да бие, направила е от ума -
безумие.
© Виртуална All rights reserved.
