Приятел

Често си задавах като дете въпроса ,,Какво е всъщност приятелят и неговото място в живота ни?''.

Все още понякога, когато започна да имам съмнения, че изобщо съществуват такива, моята единствена винаги ми напомня за присъствието си. Даже пътят, който ни разделя и времето, което е отлетяло, не успя да ни раздели. Спомням си, когато дните ни се струваха кратки, а нощите -  миг, колко добре си прекарвахме заедно.

Едно слънчево лято преди повече от десетина години, трябваше да се разделим. Наречете го живот, начин на оцеляване, или просто съдба.

Приготвях си багажа за сезонна работа на морето, като млада, изпълнена с енергия и готова за нови открития в живота. Тя ме гледаше с тъга в очите си, защото нямаше как да стори същото за себе си. Опитах се да я принудя да дойде с мен, надявайки се, че ще открия работно място и за нея. Но родителите ù бяха по-строги. Те я смятаха за недостатъчно пораснала за такива рискове. Опитах се да получа разрешението им, но някак в очите им аз бях неподходящата компания за скъпото им дете.

Донякъде бях съгласна с тях, но само донякъде.

Аз бих жертвала всичко, само тя да се чувства добре и да е близо до мен.

Въпреки всичко, аз заминах сама.

Дните ми се струваха години, а първият месец, когато отмина, мислех, че от живота ми преди е минал век.

Един слънчев следобед, припичайки се върху топлия пясък, отнесена в мечти как сме заедно и си изкарваме добре, като мираж тя се появи пред очите ми.

Вървеше боса по плажната ивица и ме търсеше с очи. Бях затаила дъх и си мислих, че явно ме е препекло слънцето, за да си я представям толкова реална. Но когато ме повика по име, скочих и се разтичах към нея. Прегърнах я силно и се учудих, колко много ми е липсвала през всичкото това време.

След като бяхме вече заедно, нищо друго нямаше значение. Премина едно вълшебно лято, в което правихме хиляди щуротии, които едва ли някога щяхме да сторим отново. Но винаги всичко си има своя край.

Отново се върнахме към обичайния живот в бурния град и в свободното ни време реализирахме щурите ни идеи.

В живота ми се появи човекът, който за мен бе бъдещето, подкрепата и може би старостта.

Исках да мога да се разделя на две.

Тя мислеше, че е пречката между нас, въпреки че не беше така. Съзнанието ù сътворяваше мисли, които не бяха проводени от факти. Нямаше как да я убедя, че можем завинаги да бъдем заедно. Убежденията ù я водеха до мисли, че все някой ден аз ще си тръгна и ще я изоставя.

Обвързах чувствата си с брак към човека, избран от мен. Последваха промени в живота ми и дойде денят, в който аз наистина я напуснах. Тялом,  разбира се, защото духом тя за мен е единствена.

Пораснах, и тя също. Животът ни поднасяше препятствие след препятствие. В трудните моменти дори духовно се подкрепяхме. Липсвахме си и си липсваме, но спомените ни си останаха безпрепятствено силни.

Понякога виня себе си за болката, която ù причиних, но тя никога не ме обвини. Вероятно защото знаеше, че всичко, което има начало, има и край, а самият край води към нови начала.

Все още, когато отида на плажната ивица, нещо в мен връща този незабравим кадър, сякаш отново ще се случи. Но вече съм достатъчно зряла,  за да претегля всяко едно обстоятелство, което може да попречи за реализирането на този дълбок спомен. Тя, моята единствена приятелка, ще си остане, защото все още ми показва, че е човек, който не забравя, дори и старостта не би могла да изтрие приятелството ни. Съмненията ми са неоснователни, но ние, хората, доколкото разбираме, сме си такива. Ако можех да отхвърля тези съмнения, може би щях да бъда наистина истинска приятелка. Но докато ги нося със себе си, това показва, че може би не съм.

Та бих искала да знам има ли такъв човек, който не се съмнява и ако е така, колко са истинските му приятели, които го заобикалят?...