Дъждът глухо ръми по самотните улици. Капчиците тихо звънят по тънките стъкла и падат на земята, опитваики се да измият човешката злоба и печал. Уви, вместо да изчезнат, пепелищата се превръщат в мръсни локви. Небето, цялото задушено от отровните изпарения, рони ситни сълзи. Дори слънцето не може да си пробие път през него, за да стопли заблудените човешки души. Силуетите на фабричните комини зловещо стърчат, обвити в тънка мъгла и безмълвно наблюдават града. Вятърът - леденопронизващ - навава на хората само спомена за Страха, Мъката и Болката. Злото е притиснало в смъртоносната си прегръдка целия град и малко по малко подчинява всички живи същества...
В ъгъла на една сива сграда стои самотно момче и тихо чака своя ред. Безсилно пред съдбата си, то оплаква жалкия си живот. Очите му бавно губят блясъка си.
Изнуренета му душа ридае безутешно, но никои не чува плача й. Няма смисъл да се бори - долитащят хлад бързо прониква в него. Те идват... Покрити в сивочерни плащове, безлики и жестоки ...