Дъждът глухо ръми по самотните улици. Капчиците тихо звънят по тънките стъкла и падат на земята, опитваики се да измият човешката злоба и печал. Уви, вместо да изчезнат, пепелищата се превръщат в мръсни локви. Небето, цялото задушено от отровните изпарения, рони ситни сълзи. Дори слънцето не може да си пробие път през него, за да стопли заблудените човешки души. Силуетите на фабричните комини зловещо стърчат, обвити в тънка мъгла и безмълвно наблюдават града. Вятърът - леденопронизващ -  навава на хората само спомена за Страха, Мъката и Болката. Злото е притиснало в смъртоносната си прегръдка целия град и малко по малко подчинява всички живи същества...

  В ъгъла на една сива сграда стои самотно момче и тихо чака своя ред. Безсилно пред съдбата си, то оплаква жалкия си живот. Очите му бавно губят блясъка си.

Изнуренета му душа ридае безутешно, но никои не чува плача й. Няма смисъл да се бори - долитащят хлад бързо прониква в него. Те идват... Покрити в сивочерни плащове, безлики и жестоки, те приближават поредната си жертва.

  Първи е тои - Страхът, всепоглъщащият Страх. С бледите си костеливи ръце ловко хваща треперещото момчешко тяло. Съзнанието на момчето бавно се изпарява и очите му виждат само злобата, мръсотията и безизходицата. Отлитат надеждата и спомените. Градът става още по-сив и мрачен, още по-потаен и стряскащ. По студения асфалт бързо започват пъплят черни и зловещи сенки, странни силуети. Той няма на къде да бяга - сам е и няма кой да прогони Страха от него.

   Втора е тя - Мъката по изчезващата светлина, Мъката от загубата. Тя неусетно завладява целия му вътрешен свят и пресушава до край сълзите му. От тях вече няма смисъл. Тя е отровната храна, която поддържа страдащия жив.

   Последна, но най-жестока, идва Болката. Острите й нокти силно се впиват в крехката и слаба душа, изтръгват я и я захвърлят в калните локви. Болката заема нейното място и всеки път, щом човекът се опитва да се освободи от нея, тя си отмъщава жестоко - навява му болезнени спомени. Спомените за по-добрите времена, за разрушителната ненавист. Нашепва му фаталната истина, че е сам и че не може да се спаси.

   Малко хора се опитват да се борят с черната прокоба на призрачния град. Част от тях попада в колпката на Безразличието, други се опитват да избягат и се въртят в омагъосания кръг на човешката злоба. Дори и смъртта е забравила за тях, дори и тя се страхува да ги прибере. Надеждата и вярата, също както кристалните капчици, се опитват да измият злото, но щом се докоснат до мръсотията се превръщат в кал. Бедните души на безликите хора се скитат нощем и търсят спасение, а през деня се крият и копнеят да се върнат там, където някога е имало любов и надежда, радост и безгрижие; там, където хората не са роби на града... Там, където денем има слънце.