Не зная дали психологическият портрет на една страна е константа или подлежи на промяна всяка година, но смятам, че ще бъде много обобщаващо да се фиксира нашата страна в някакъв конкретен портрет. Ако приемем, че има такъв портрет, то той се определя на първо място от историческата обстановка и ценностите, които диктува тя. Лицето на България сме всички ние със своите проблеми, особености, силни и слаби страни. Дали се е променил съществено нашият психологически портрет от 2019 до 2020 г.? Не вярвам в такава революционна промяна. Промяната е процес и не се случва за една вечер. Смятам, че притежаваме черти, които не подлежат на промяна.

   И все пак, всяко общество има своите модели за подражание, които модели показват и конкретни ценности. Обществените личности играят голяма роля за формирането на психологическия портрет на България. Голяма маса от нас се възхищават на политици, които страдат от мания за величие, чувство за недосегаемост, стремят се да трупат дивиденти за себе си и парадиращи с големи успехи и заслуги, които остават невидими. Тук въпросът е тези хора наистина ли вярват в своите успехи или знаят, че говорят неистини, с които се надяват да спечелят лековерните? Истината е по средата. Но е факт, че в обществото ни има достатъчно граждани без реална преценка за себе си, а когато получат такава, яростно я отричат, защото тя е в противоречие с тях самите.

   За мен възниква и един друг въпрос, който не касае психологическия ни портрет само в географските рамки на България. Повече от 30 години наблюдаваме силен миграционен процес към Западна Европа и САЩ, т.нар. капиталистически страни. Много българи се натурализираха на други места и придобиха други психологически особености. Все пак те са българи и не могат да бъдат отделяни от живеещите в България. Определено можем да се съгласим, че българите в чужбина си наложиха да бъдат по-амбициозни, за да са конкурентноспособни. Т.е. те показват, че определени парадигми за нас като нация могат да претърпят съществена промяна при определени условия. Поставен в една нова среда, човек трябва да си наложи да се адаптира.

   Ако обърнем поглед към настоящата обстановка в България, можем да кажем, че българите разчупват една черта, която са ни поставяли по default – робското мислене. Оказва се, че българинът не е роб щом протестира. Протестът показва ясна позиция, бори се за обществена промяна и изразява несъгласие със система, която в основата си е уродлива. Протестът обединява в единна кауза и събира хора от различни прослойки, възраст, пол и религия. Той говори за консолидация, за емпатия дори. Тук стремежът не е максимата “На мен да ми е добре”. Чрез тези си действия обществото слага край на една епоха и поставя началото на нова. Ние като граждани израстваме и това ми дава позитивизъм. Всеки бунт носи последици, а вярвам нашият народ умее да се бунтува.

   Не бива да се пропуска фактът, че всички изложени от мен мисли са на човек, живеещ в България през 2020, който има своите характерови черти и особености, който дава оценки на база своя опит. Субективизмът е неизбежен, но така или иначе и аз съм част от това общество. Аз също съм част от психологическия портрет на тази страна. Но и доколко един страничен наблюдател може да даде вярна оценка? Изграждайки себе си в тези размирни времена, създаваме бъдещето на своето поколение.