Първите Трепети

"Как може да си силно привързан към някого, когото си виждал само няколко пъти?". Ето този въпрос си повтаряше от няколко месеца малкото момиче, което тепърва щеше да порасне достатъчно, за да разбере какво е любов. Но преди да се случи всичко това, той вече се бе появил. Появи се пред нея с големите си очи, красивата усмивка, която я караше да се топи като снега под януарското слънце. Мислеше си, че той е поредното увлечение, но не беше. Далеч не беше увлечение, а много повече от това. Мислеше си за неволната, кратка, но все пак мила и топла прегръдка, с която я беше дарил. Прегръдка, която накара мускулите й да се стегнат, но и същевременно да се отпусне. Оправдаваше се с това, че не е готова да му каже. Всъщност нея я беше страх и не искаше да си признае. Какво щеше да загуби ако му кажеше? Според някои- нищо, според нея- всичко. Мразеше се за това, че си позволява да мисли за него. Мразеше се за това, че позволяваше на спомените да навлизат в нея като куршуми, но най- вече се мразеше за това, че позволи да покаже колко е влюбчива и колко лесно позволява на чувствата да я обградят като решетки на клетка. Още в началото си забрани да хаби сълзи за него, не наруши забраната си и се гордееше с това. Това беше важно за нея. Но душата й гореше сякаш е под влиянието на огнена птица, която я кара да е несигурна. Мрази ли го? Или го обича? Тя не бе способна да го мрази, но беше ли способна да го обича? Тя не знаеше какво иска от него. Не знаеше с какво е по- различен от останалите. Но знаеше, че само той е способен да я накара да се чувства единствена. Само той можеше да я отдели от реалността и да я пренесе в нов свят. Свят, в който всичките й тревоги са на заден план. Сякаш изчезваха. Но не беше така и тя го знаеше. Имаше за какво още да мисли, но сякаш имаше време само за него. За него и нищо повече. Той бе стимулът й, страховете й, греховете й, всичко това, което тя не. Той бе една изключително силна емоция. Емоция, която я караше да се усмихва, да се ядосва и да води вътрешен спор със себе си. Той бе тази емоция, която я изкарва извън равновесие. Този, който я дърпа от дъното и й припомня коя е и коя трябва да бъде. Щеше ли да мине някога? Тя знаеше, че ще мине, но не знаеше кога! Искаше вече да приключи, да спре да кърви, да запълни неговото място с някой друг. Спомняше си началото. Тогава, когато спомените и мислите за него не боляха, а я правиха щастлива и я караха да се усмихва. Помни дори периода след това, периода, в който беше спряла да мисли за него, но той отново се появи. Този път обаче беше различно и спомените не я правеха щастлива, правеха я тъжна. Всеки път, при спомена за него, част от нея се сриваше. Дали щеше винаги да има място за него? Едва ли... Но тя не искаше да мисли за това. Искаше да продължи едновременно да му се радва и ядосва. Да не напуска мислите й още дълго, за да извлече всичко което имаше, да го извлече, да го усети и после да го захвърли някъде и да бъде отново спокойна. Не издържаше, защото го искаше, но не знаеше защо. Ще бъде ли всичко наред, както преди?