В живота си всеки човек се налага да се раздели с някой близък - малко или много познат. В такива моменти хората са тъжни и се питат защо точно този човек си е отишъл и защо изобщо съществува тъгата. Съвземат се и си отговарят, но само на втория въпрос, защото само той има отговор. Та ако не съществуваше нещастието, тогава нямаше да има радост. Идва им на ум: „Ами, защо пък няма да съществува щастие без тъга?" На този въпрос хората пак си отговарят (поне някои от тях).

         Нека си представим, че на Земята всички са щастливи и никой не умира - смях, веселие и прочие. Един ден шегите и игрите започват да се повтарят и хората спират да се смеят. Вярно - не губят близки, но пък точно това води до натрупване на много човеци, привършването на храната и местата за живеене. Отново опираме до тъгата - в случая това, че хората няма да могат да намерят дом и като че ли за тях е по-добре да умрат отколкото да живеят.

         Когато загубиш член от семейството е трудно и болезнено. Загубиш ли приятел също е непоносимо, но когато се простиш с учител (и то добър), като че ли губиш и от двете по малко, защото учителите освен, че ни дават знания, те ни учат на добро поведение както в дома, така и в обществото. Също както родителите.

         Минава време и лошото се забравя. Помним само хубавите неща, макар че с времето те също избледняват дори и трудно. Най-лошото e, че понякога забравяш как изглежда човека, на когото си държал и когото си обичал.

         Трябва да гледаме на живота не като на нещо вечно, а като  на  нещо хубаво и кратко, за да можем да изживеем всеки миг пълноценно преди раздялата.