Намачканите листове стояха печално разхвърляни в различните части на стаята ми.

Изгледах толкова филми и прочетох толкова книги, но никой от тях не ми даде капчица за размисъл. Не ми даде повод да се разбунтувам, да изгоря, да почувствам, да властвам.

Може би така сме устроени.

Рушим, градим, създаваме, падаме, поизтупваме се, слагаме по една лепкава усмивка и продължаваме напред като войници. Но вече без щитове, без каски, без подкрепа. Голи.

Думите се изплъзват бавно, почти незабелязано. Последните горящи лъчи на късното следобедно слънце избледняваха. Придобиваха синкави отенъци.  Хладината съпътстваше отсъствието им.

Пясъка под краката ми пари, но не болезнено. Усещането е като лек гъдел, като онова чувство, когато някой плъзва бавно пръсти по шията и раменете ти. Настръхваш.

Опитах се да зашия и последните незакърпени части на душата си. Критиките ме насърчаваха, но дали в правилна посока? Или просто чакаха да сгреша, за да се издигнат над мен, сочещи ме с черни, криви пръсти?

Умът ми шари безнадеждно (като че ли) по дилемите, които ме терзаят. Контрола ми над тях е нулево постигнат, но те се радват на успеха, който имат над него.

Късно е.

Скрих те в пазвата си, за да не те вижда никой. Ще те отмъкнат от мен.

Ще ме целунат ли за лека нощ? Ще ме завият ли, или ще ме отритнат?

Изтрити графити, изгорени писма, счупени бутилки. Диханията образуват зловещи форми, но не им обръщам внимание. Не заслужават.

Това моето вътрешно терзание ли е, или поредният, не добре обмислен диалог?

А чашата с току-що направено кафе? И тя ли ще изстине и ще бъде забравена, никому нужна?

Къде се намира публиката? Ние ли сме нея, или пък сме кукли на конци?

Бурни аплодисменти, дами и господа! А сега нека спуснем пердетата на срама!