Размисли върху насилието

Какво е тормоза и има ли той почва за развитие в едно общество с висок морал и ценностна система ориентирана към приемането и позволението? Защо са ни тези наказателни закони като те само ограничават, а не изкореняват проблема? Не съм чула някой с бой и тормоз да е станал по добър. Затворен, свит, двуличен, депресиран да, но добър и любвеобилен не.
        Някъде в Африка живее едно племе. ( Какви думи използвам само?). Нашето общество ще нарече тези хора диваци, живеещи в сламени палатки, ходещи голи, непознаващи нищо от нашата технокрация, но ще ви опиша как "наказват" провинилите се измежду тях. Ако накой сбърка с нещо и постъпи лошо, прояви зло или агресия, постъпват с него по следния начин. Събира се цялото общество и правят кръг. Поставят провинилия се в средата на кръга. И започват всеки един от племето да изтъква неговите най- добри качества и постъпки. Колко е нужен на племето и колко уникален и допълващ е той за него. Колко хора прави щастливи неговото присъствие сред тях и колко нужда имат те от него. И човека се изпълва с признателност и любов. Почувства се обичан и нужен. Разкайва се изкренно за лошотията си. И така е освободен от самия себе си. Защото затвора е в нас. Омразата и злобата ни правят агресивни. А те са проява на ниско самочувствие, чувство за малоценност. А тези пък чувства възникват от отношенията ни с обществото. Та дали пък наказанието на "диваците" не е най-верното наказание?
   Тук в Италия много се говори и се водят масирани битки против булизма. Тормоза без причина върху личноста на отделен човек, който се извършва най-често от цяла група индивиди. Този безпричинен тормоз е масово срещан в училищата, сред подрастващите. Цели групи от ученици си избират кротка жертва и започват да й се подиграват, правят си неуместни шеги с нея, и не знам какво още. Рядко се стига до физическо насилие, но психичното насилие достига до големи размери и в много случаи жертвата посяга на живота си. Ако не го направи, живее с травма, която я белязва за цял живот. Този тормоз се среща и в обществото при възрастните. Там на прицел са хората излезли по някакъв начин от средно статистическото възприятие за нормален човек.  Това са бивши токсично зависими, хомосексуалните,  страдащите от затлъстяване и др. 
Интересното е че колкото повече обществото излиза от фазата " всички да сме еднакви", толкова повече този проблем се засилва. Тук явно се проявява отново двуполюстния модел, в който всъщност живеем. От една страна онези, които желаят да покажат истинската си същност, а от друга страна старите закостенели принципи. 
       Пак по старите морални норми тормоза над личноста е меко казано недопустим. Лично аз не мога да си представя как може да се изпитва удовлетворение, възторг, дори екстаз когато прилагаш насилие към някого и той видимо страда. 
     Кое обаче е решението. Затвор,  наказание, ..... това прави агресора по-силен и отмъстителен. Когато към войната приложиш още война, тази война се разширява. Към черното сложиш още черно, то става по-тъмно черно. Но ако сложиш бяло, избледнава. И с много бяло, черното изчезва. 
      И Башар и Абрахам казват, че едно насилие не се решава с още насилие. Без значение какви са мотивити за второто насилие. 
        Другото, което казват Башар и Абрахам е, че всеки заслужава, сам си го създава,  онова което му се случва. Не всеки става жертва на булизъм. Не всеки ще се остави да бъде тормозен. Както и не всеки може да бъде тормозещия. Често пъти тормозещите имат повече проблеми от тормозените. И в двата случая хората имат нужда от разбиране и помощ. Всяка душа изживява онова, което е запланувала да изживее. Дали това е най-добрия вариант или не, е друг въпрос. И точно тук е личния избор на човека. Според вътрешните си емоции и мисли привлича един от милионите варианти на изживяване на една ситуация. За това е трудно, а и неправилно ние да даваме оценки и да осъждаме ситуации извадени изцяло от контекста на цялото.