Нима съм се родила на света без обич? Ако е така, без обич ще си ида…

 Очите ми са два бездънни океана, изпълнени с любов. Сърцето ми е пристан на чувства и мечти. Обичам откакто се помня… Обичам и страдам. А дали някога ще бъда обичана истински? Нужно ли е онова пламенно сърце в гърдите ми да се покрие с дебел слой прах и да оглежда всяко тъмно ъгълче в хорските души за капка обич? Нужно ли е да крия сълзите си с усмивка и да маскирам следите от поредната лъжовна любов с тонове грим? Та болката не може да се скрие по никакъв начин… Тя прозира в очите на всеки наранен.

 Любовта е всичко! Тя е мечта и реалност, мъка и радост, наслада и болка, огън и лед, начало и край… Магията, наречена любов, има силата да убива и да дарява криле. Но за да те окрили, трябва много пъти смъртоносно да те е ранявала. И тогава истински ще я почувстваш и ще направиш дори невъзможното, за да я задържиш.

 Всеки от нас носи в себе си искрата на любовта, но не всеки се доверява на сърцето си и оставя тази искрица да се възпламени. А възпламени ли се веднъж, много мъчително угасва. Угасне ли, остава пепел. А пепелта вечно горчи.

 Първото, с което свързваме любовта, е щастието. Щастието от това, че обичаш и си обичан. Щастието от силната прегръдка, от нежната целувка, от мекото докосване. А вие, бихте ли казали за себе си, че сте истински щастливи?

 Любовта не бива да се свързва по никакъв начин с лъжата. Аз, например, никога не бих могла да излъжа човека, когото обичам. Думите трябва да идват от сърцето ми и да бъдат истински. В противен случай това няма да съм аз. И ако бях такава, то по-добре да съм лишена от дихание, отколкото от истинска любов…

Нима съм се родила на света без обич? Ако бе така, не бих написала това: Родена съм с обич и с обич ще умра!