С любов!
Наближава краят на учебната година. Някои ще трупат знания до края на май, други – още половин или един месец. И... дългоочакваната ваканция. Догодина пак. Има и такива, които ще поемат в друга посока; и с добри или не толкова добри спомени, само ще се сещат за училището и учителите си.
Може би, в унисон с всичко случващо се, учителите не заемат полагащото им се място. Нито в социално, нито във финансова отношение. Нито в сърцата на учениците (и техните родители). За последното е личен избор, разбира се. Но, въпреки това „даскалите” продължават да правят това, което трябва; кои с повече чувство, с повече хъс и сърце; кои – не толкова. Но това не зависи от времето, в което живеем. А от самия човек. Като върна лентата назад... Е, пак има повече професионалисти и по-малко. Различно е и отношението на учениците, семействата им. Дали зависи от самите хора или от цялата организация на живот? Вярно, че има връзка, но все пак! Онова уважение, което и аз помня, се губи някъде – във времето ли, в класните стаи ли?! Или на някоя седянка?!
Чела съм, че е имало време в историята ни, когато учителят е бил на пиедестал. Време, когато даскалите са били в основата на действия, които са променили историята. Имало е време, когато те са прокарвали идеи, които не са споделяли особено, но изборът не е бил изцяло техен. Все пак са били „другари”. Но тяхното задължение и удоволствие – да ни научат, се е предавало за поколенията. Е, да, имали са и различни методи за „възпитание” – било им е в правата, колкото и странно да звучи. Но още по- невероятно е, че не се е налагало често. Но, каквото и да говорим за миналото, днес учителите не получават това, което заслужават. И съвсем нямам предвид заплащането (макар че и то). Става въпрос за уважение, признателност, доверие... Колко от нас, след като завършим, се сещаме да отидем да видим учителите си? А ако ги срещнем по улицата, колко от нас им се обаждат? Все пак това са хората, които са ни научили да четем, да си пишем името, да разсъждаваме дори; показали са ни свят, който може вече никога да не видим; и сме били част от него, отворили са нови врати пред нас...
Някои от „моите” учители сега се занимават с други дейности – обществени, бизнес и т.н.; други все още са в класните стаи, опитвайки се да разкрият на тези след нас... себе си; защото във всяка дума, във всеки жест учителите влагат частица от същността си; други отдавна не преподават, „наслаждавайки се” на спокойни старини. Но важното е, че повечето от тях са останали УЧИТЕЛИ завинаги, защото това е най-вече призвание, а не просто препитание.
А най-важното е, нашите спомени да са изпълнени с уважение, признателност, благодарност, умиление. И... с любов!
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.
