В една стая със самотата
Пак съм сама. Стаята е пълна с тишина... сърцето – с болка. Още чувам думите ти, онова безчувствено “сбогом”... И всичко - пропаст е вече пред мен... Спомени като на филмова лента преминават... Хубав филм с не толкова приятен край, чиято главна героиня съм аз. Спрете! Спрете всичко това... Но, няма кой да ме чуе. Всичко е пусто... Сега виждам света през други очи. Едно огромно черно петно с безразлични и празни души... Явно спасение няма... Ще съм просто една осъдена душа, давеща се в болка. Все така сама... скрила се в мрака...
Тайничко, въпреки това, сърцето се надява, че някога пак ще има светлина, която да го стопли. Че ще дойде нова любов и раните ще заличи... Може би... може би...