Сбогуване

  Тръгна си...Тръгна и ме остави сам сама с бездънния кладенец на сълзите, който сам издълба в собственото ми сърце. Единственият гост в дома ми е студеният, пронизващ, нощен вятър, нахълтващ нагло всяка вечер през скърцащия прозорец. Носи ми като скъпоценен дар мъка и сълзи. Звездите ме оставиха, заминаха с теб незнайно къде, а за мен остана празната, тъмна къща на фона на празното, тъмно небе. Ти ми остави разбито сърце, счупени мечти и надежди, измамни илюзии за голямата и истинска любов, спомени от които лъха една изгубена любов и безброй копнежи. Нищо друго не ми остана. Ти ме ограби и взе всичко за себе си. Звездата на любовта ни отдавна изгасна, спомените замръзнаха дълбоко от погледа и излъчването ти, когато лаконично каза  "край". Мечтите и надеждите?..Като че ли от тях най - много  ме боли. Те бяха нашето огнище, което винаги гореше буйно и неуморимо.
А днес? Черна сила смрази нашия огън и остана само сивкава мрачна пепел. Остра ефирна сабя разсече любовта ни и сега тя се гърчи полумъртва в агония. В мен живея още! Прикрила е прекрасния си лик под пепел, сълзи, мъка, гняв. Сложила е траурна черна премяна като просякиня и дотичва ту при мене, ту при теб, за да те моли да се върнеш. Чака те! Чакам те и аз...Жива е! Жива съм и аз...Диша учестено! Моля те, не я убивай! Моля те, вдъхни и от живата вода на устните ти. Онази, от която все пияни и сляпо щастливи бяхме. Помниш ли? Ти за мене беше всичко, аз за тебе - също.
  Времето минава, следва своя странен и измислен път - бърза ли, почива ли, съществува ли въобще? Не зная! Зная само, че болката остава. Времето не може да лекува! Да лекува може само едно лекарство, което притежава хиляди странични ефекти - любовта!
  Ще те чакам да пресушиш сълзите в душата. Ще те чакам да запалиш пак огнището на старите ни мечти. Ще чакам да свалиш дрехата на дрипавата просякиня - нашата любов и да и подариш чисто бяла премяна, изтъкана от тънките нишки на вечното щастие и да закичиш роза във вече побелелите й коси...
  Но...не, не мога повече да чакам. Нямам  сили вече. Прости ми!...Прости и ти небе, че тръгвам си от този свят и не ще се радвам вече на пленителната ти безкрайна синя мрежа. Прости ми слънце, че не мога да дочакам следващия изгрев, че да се сбогуваме. Прости любов, че на просякиня те превърнах и ти нанесох смъртоносна нелечима рана, която ще те мъчи ден и нощ и в сънищата ще те дебне безпощадно като звяр. Прости ми свят -отивам си! Прости и ти, моля те! Прости ми, че не те дочаках!