Всеки твой поглед е поглед към рая. Може би любов е това.

Всеки твой поглед е болка,

                                               Беда,

                                                        Съдба. Нима страх е това?

Всеки мой поглед е обзет от диви,

   завладяващи,

       откровени погледи твои.

Погледи откравени,  измъчващи душата ми сега.

Погледи, разкрити в отражението на една сълза.

Погледи, излъчващи любов,

 страстна,

         чувства.

Дори и в момента, кагато ти казах, че всичко е свършило, мила моя.

В този миг всеки твой поглед се забиваше коварно в сърцето ми.

Всичко в мен, всички мои сетива крещяха: "Не, не е вярно, това е лъжа!"

Но защо тогава всеки път, когато затворя очите си, ти си пред мен и ридаеш с твоя чувствително мек глас? Обичам те.

Всичко твое, всяка мислъл за теб е за мен отровно питие, с което всяка глътка ме довежда до неизбежната смърт - любовта.

Защо тогава, в този пролетен ден, изпъленен с живот, сиянието на водата ми припомня как слънцето се смесва със всеки нюанс от косата ти.

Защо тогава всеки твои поглед ми припомня за синьото априлско небе над мен в, което сякаш ти си изваяна.

Защо тогава изправен съм аз, сам, пред една стръмна скала, над зоркия погледн на Дунава и спомена за теб е единственото, което ме държи над нея.

Но сега, мила, се хвърлям в прегръдките на Дунава, за да намеря единственото, което липсваша на теб, а именно смелостта.