Смисълът на живота

Защо толкова малко се говори по тази тема? Или пък, когато се заговори постепенно нещата излизат някакси от контекста. Странното е, че понякога се задават определени постановки, логични и последователни, които изместват центъра и не могат да се "похвалят" с универсалност. А дали има „универсалност”?

Например съвременността. Сега "фундаментът" се свързва с една активност, стремеж към усъвършенстване, определено "постижения" и евентуално оставяне на следа в БИТИЕТО. Модерността развива схващането, че човек трябва да е различен, индивидуален, открит, всестранноразвит и пр. Тази хипотеза вече е асимилирана като готова нагласа и се възприема като базова за осмисляне на СЪЩЕСТВУВАНЕТО. Да, ама ето ги и дефектите. Това си е типичен частен случай, строго детерминиран от конкретното време. "Открит" се припокрива с лесноразгадаем, "индивидуален" с различим и лесно уравляем, всестранноразвит с разпилян и нецентриран и т.н. Идеята ми е следната - смисълът на живота не би трябвало да е свързан с приумиците на отделните епохи и необходимостта от определен облик и светоусещане за функционирането на самото общество.

Да разгледаме религиите. Тук е доста различно. При християнството най-грубо ни е зададено схващането за доброто и злото. Ние трябва да изберем доброто, да трупаме душевно богатство, да не извършваме грехове и да молим за прошка. Животът се гради скромно, съвестно, имаме ги обичаите, предписанията и упованието. При Исляма постановката не е много по-различна. При източната философия схващанията са по-разнообразни. Например при Дзен-Будизма доброто и злото са едно и също – две различни имена на едно и също явление. Там „грехът” е свързан с привързването, поднесените светоусещания, отхвърля се логичното мислене. А ако трябва да анализираме и отделните секти, които в повечето случаи развиват някой детайл от религията нещата стават доста пъстри.

И така какво да правим? Не питам да бъдем или да не бъдем. Нека бъдем.

Какво ни трябва? Или по-скоро какво ни пречи. Пречи ни съмнението. Ами ако постигнем много в живота – пари, слава, Нобелова награда и не почувстваме нищо? Ако си останем обикновени хора, което е по-вероятно да стане и не можем да се похвалим с нищо. Ако в края на живота ни ни връхлети усещането, че религията, която изповядваме не е права за повечето неща.

Връщаме се в модерността. Ето един познат модел. Успехи в работата, деца, хоби, развлечения и т.н.. А стигнахме и до възпроизводството. Дете, което носи нещо от нас. Това обаче не ни помага в определени моменти от  ужаса от „НЕСЪЩЕСТВУВАНЕТО”. Май с това трябваше да започнем. Ужаса, че ще се разделим с тялото си и с петте си сетива. Че внезапно и завинаги ще ни спре „сигнала”. Че ще загубим всичко, но на първо място себе си.

И лутането продължава и продължава.

Основния проблем – смъртта ще ни застигне 100%, а тази стопроцентовост не може да се съизмери с нашите криволичещи възприятия, постоянно сменящи се парадигми и отчаяни опити за универсалност.

Бях споменал за „дефектите”. Това е най-тъжната, най-болезнената и най-изпепеляващата част от всичко. Осъзнаването, че сме не сме изживяли живота си правилно. Представете си само – внезапно ви връхлита един обоснован импулс, че почти всичките ви действия са били фалшиви, неправилни и безсмислени.

Добре де - къде е смисълът? Ами при цялата каша майната му на всичко и нека се забавляваме. На преден план идва ЩАСТИЕТО. Е да, но и тук има проблем. Ще посоча цитати:

„Няма по-голяма мъка от спомена в нещастие за щастливо минало.” – Данте

„Истинското щастие е нещо отрицателно – липса на нещастие.” – П. Буаст

„Щастието прилича на богата и разточителна жена, която разорява семейството, в което занася богата зестра.” – Шамфор

Тоест щастието е свързано с определен миг; май може да ни накара да страдаме; и изобщо е доста изменчиво.

Добре тогава. Можем ли тогава да изградим абсолютна вяра в нещо. Да се отдадем на някакъв идеал. И животът ни да има смисъл. Уви пак ще дойде съмнението. И за един миг ще събори всичко.

Смисълът на живота винаги ще се интерпретира по различни начини. Както през годините, така и в конкретния момент. Проблема е, че колкото и близо да ни се струва, че сме стигнали ще се окаже, че има още една преграда. И лутането все ще продължава. По-близо ще сме или по-скоро ще сме по-малко разочаровани, ако изключим строгите предписания, приятно поднесените ни модели, грижливо аргументирани и оформени и т.н.

Понеже се опитах да поразсъждавам може би най-небрежно накрая искам да цитирам един надпис намерен върху гроба на китаец. Името му не е известно, изобщо историята не е популяризиранa, но се говори, че е разбрал смисъла на живота:          

„Всяка недоизказана история, се разказва непрекъснато (наум и навсякъде) от този, който не е успял да я разкаже навремето на конкретния човек. Ако последния можеше да я чуе, би се изсмял, както сега, така и преди. Следователно възпроизводството на историята е като вятър, който се чувства по един и същи начин както на северния, така и на южния плаж, но който е по-различен за човека току-що излезнал от водата.”