...Тишина.Всичко е толкова тихо... Оглеждам се. Всичко е толкова непознато... Събуждам се. Всичко изглежда толкова мъгливо и мрачно...
Това не е сън, а реалност. Осъзнавам, че се чувствам тъжна... Изведнъж проглеждам, сякаш досега съм живяла в сън - да, точно като в сън... Когато се замислям за какво точно живея, мисълта ми се губи в пространството на неизвестното. Никой не знае какъв е смисъла на Живота, та аз ли? Чувствам се като поредния елемент от колелото на живота. Какво трябва да направя, за да се почувствам жива? Да страдам?...
За пореден път се вглеждам в самотата. По-страшна и от смъртта... Самотата стои някъде в тъмния ъгъл, от който се боим; не знаем какво се крие там; черната дупка няма измерения, няма граници - затова е толкова страшна! Но за мен самотата е непостоянна категория на духа. Най-страшното е да си в тълпа от хора и всъщност да си сам... Тогава животът ти минава като на лента - осъзнаваш ценните моменти в твоя живот. Всичко ти се струва толкова пусто и недосега ...