Страхът, който ни предава

     ... Нека ти разкажа за страха.
     Страхът, който ни предава.
     Той има бяло и гладко лице, убедителни доводи и сигурни устои. А рейтингът му расте право пропорционално на увеличаващата се охранена глутница от удобни, конюнктурни приятелства...
     Не иска много - сазмо да се съобразим с него и да пуснем Троянския кон в душата си. Срещу което ни обещава добра работа. И пари.
     Платени сметки за ток.
     Екзотични почивки...
     Само дето няма да сме ние.
     Какво пък...
     На челото ни няма да пише.
     Просто още един в редичката на безличните, послушно наредени на дългата опашка пред Голямата къща на Силните хора.
     С чинийка за оглозгани кокали.
     Още една разпродажба на безценица.
     Още една полуусмивка...
     Удобства, които няма как да скрият ранената ни душа.
     ...Всъщност, за какво ми е душата? С нея не мога да си осигуря стабилно бъдеще. Тя си е само моя. Мога само да си говоря с нея през дългите нощи, когато от очите вали най-светлия дъжд.
     Душата, която никога не ме предаде, ще трябва да предам аз...
     Всички знаем защо падна Троя - не заради обсадата. Нито заради смелостта на Ахил. Или жертвата на Хектор.
     Не отвориха вратите майчиният страх на Андромаха, нито лукавата изменчивост на Елена.
     Не я сломиха гладът и жаждата...
     Троя никога нямаше да падне, но се  п о б л а з н и  от подаръка и... пусна Троянския кон.
     И предателите, скрити в него.
     После, страхът се търкулна - леко и услужливо, превземайки по няколко стъпала наведнъж и отвори вратите на крепостта. Знаем какво стана после...
     ... Думата ми беше за страха - страхът, който ни предава.
Можем да го победим, ако спрем да сме негова стартова площадка. И изгорим Троянския кон, преди да е наближил душата ни.
     По-добре да сме звездни хора, виещи от болка, когаято се приземяваме по острите ръбове на земята.
     Но с достойнство.
     Разбираш ли?...