Листата

     Чудно на какво напомнят хилядите паднали листа?На какво приличат и какво вещаят?Единствено и само краят на лятото и началото на есента.На един нов сезон,който ни кара да се затворим в себе си,оковани от студения есенен вятър.

   И аз се захлупих в мислите си и тръгнах по улицата!Вървях по тротоара все така сама и стигайки Морската,сякаш стигнах до края си.Видях,че свежата и зеленина сега е покрита от паднали листа.И разбрах,че наистина свършило е лятото и ме хвана яд от това.И почнах да тъпча листата…Даже скочих в една голяма купчина и я разпилях.Мачках ги,късах ги,яд ме бе че бяха заместили цветята,но нямат техния свеж аромат.Гледах ги бясна,сякаш подивяла,сякаш ми бяха взели лятото и исках да ги направя на прах.

   Листата!Понякога ми става криво и сякаш оглупявам!Но те не бяха само листа!Те ми напомняха за хиляди сърца,които лятото бе попарило,а сега беше захвърлило по алеите.И в тях някога е имало живот.И някога с настъпващата пролет те са се раззеленили и са забили с трепета на новата любов,на новото начало.После дълги вечери са се отпускали под ласките на хладния бриз и са усещали със целостта си лятото.Соленият въздух е обладавал зеления им цвят и го е правил още по ярък,сякаш вълшебен.А тя искрата е била любов!Държали са се здраво за клоните,като че ли държат в обятията си любимите…

   Листата!Те бяха хиляди сърца възкръснали със лятото.Но любовта им стигнала пределна сила и те пламнали.Изгаряни били във пламъците на есента,обагряни във жълто и червено…И есента ги сграбчи,видяла колко са безсилни пред мощта и.Изпрати им накрая леден вятър и те престанаха да бият,престанаха да дишат,престанаха да бъдат живи.И пуснаха накрая своите клони и полетяха.Хиляди сърца летяха към земята,но вече празни.Безшумно,бавно затихваха без любовта и лягаха едно до друго,вече станали кафяви.Разцъфнали,подпалени и после изгорели,сега съборени от есента.

   А аз ги тъпчех!Простете ми!Не знаех колко болка има…Огледах се и сякаш в гробница се бе превърнал есенния парк.Любов какво направи!Остана само да сковеш във лед градът,когато в твоите двери,паднат даже и дърветата от студ!

   И седнах не празната пейка,а листата валяха край мен.Толкова кафяви и толкова тъжни,колкото моят самотен ден.Гледах в нищото,а там нещо проблесна.Дали това не беше моето сърце?Но защо е паднало,нали все още е зелено,защо не е угаснало с началото на есента!Сега туптеше още ала бе така самотно сред гробницата от листа.И легнах аз до него-на земята,да усетя живия му пулс и гледах с ярост,бяс дървото,което го бе оставило да падне,докато все още бе зелено.А може би някой го бе откъснал и го бе пуснал да литне свободно!Може би самото дърво!

    Ти Есен моя златокоса,вземи си изгорелите сърца,събери ги от земята!А моето ми остави аз ще го изпепеля !   

31.10.05г..