... а тя стоеше в ъгъла, вдигнала свита в юмрук ръка към устните си. Гледаше го, поглъщаше с поглед очите му, докато нейните се наливаха със сълзи... Защо!? Стоеше толкова близо до него, скрита в тъмнината там, където две стени се срещат и искат, или не са обречени да са заедно завинаги... и сякаш се влюбват тези две, иначе студени, бели стени. Защо иначе да е толкова топло там !?... или защото беше плътно загърната със старо палто, носещо миризмата на лавандула. Пепеляво русите ú коси бяха затиснати под палтото, а двете стъклени сини топчета служещи ú за очи гледаха в него. Той стоеше на перваза на прозореца с догаряща цигара в отпуснатата си ръка, загледан в далечината. Приличаше ú на малко дете, в чиято ръка случайно е попаднала цигара. Ако можеше да протегне хладните си пръсти и да докосне мислите му, какво ли щеше да види ? Дали щеше да види как той мисли за нея ?

 Мислеше, ала не поглеждаше към ъгъла от страх. Знаеше, че тя обича да седи там и се страхуваше да я види. Какво ли щеше да ù каже? Не знаеше, затова се правеше, че не се надява да е там.

 Димът от недопушената цигара запълваше цялата таванска стаичка и сякаш само той - димът, беше там случайно. Защо той беше отишъл там с надеждата и да я види и да се скрие от нея? А тя... Тя беше там с болката си и студа, завладял я въпреки дебелото палто... И с жажда. Искаше го. Искаше да застане пред него, да се изяснят най-сетне и после да го целуне. Ледените ù устни, до които сега се докосваха някакви досадни, парещи капчици, мечтаеха за неговите, които докосваха цигарата с такава нежност, за която момичето можеше само да мечтае. И все пак какви бяха тези капчици по устните ù? Защо я изгаряха толкова болезнено? И защо тези капчици пълнеха очите ú и ги правеха толкова червени и тъжни? Искаше отново сините си очи. Искаше да махне капчиците, затова ги изтри, одирайки лицето си с грубия ръкав. Прехапа кокалчетата на пръстите си и подът изскърца... Вдигна очи към прозореца. Видя го как пусна фаса на земята, стъпка го с крак, така както стъпка чувствата ú, и излезе през капака на пода, служещ за врата.

 И той си тръгна... Като спомен за него останаха само ароматът на тютюн, догарящият фас и стъпканите ù чувства, сякаш отлетели през отворения прозорец. И ето че дори сега, когато беше събрала смелост той си отиде, не можа да му каже това, което чувства. Не можа да му каже дори едно последно СБОГОМ...