Те сладко ме убиват

Поток от думи-неизречени,изказани,обречени на забрава,запомнящи се вечно...Душата ми търси утеха от болката,връща се назад във времето,за да намери онази хармония,завладяващото щастие,което се стопи сред хилядите подлости,измами,лицемерие...То изчезна заедно с отминаващите дни.Порастваме-искаме или не.Вече не съм същото палаво дете с любознателни сини очи и вълни от руси коси.Сега усещам тежкия дъх на живота и той ме преследва навсякъде.Къде са отминалите дни?Моля ви...върнете се поне за малко,за миг,за секунда от вечността,но ме накарайте отново да почувствам чистото,невинното в себе си.Спомени,бъдете вечни!Без спомени човек сякаш не е съществувал,не е живял,не е дишал,не е тичал по изпълнените със свеж дъх ливади,не е викал,за да предизвика планинското ехо... Затворя ли очи,старият мрачен и сив мой свят изчезва.Моите приятели, спомените, е водят при теб,все при теб.И аз без страх се връщам в миналото.Болката е неописуема.В мъглата виждам нашето минало щастие,твоето лице.Чувам думите ти, които заглушават всички други.Убиват ме спомените за теб...,но със сладка отрова.Убиват ме,но аз все тичам към тях и плача, и не искам да си идат.Какво ще съм аз без тях?Какво ще си ти?Как да повярвам,че никога не те е имало?
Няма радост без малко тъга.Няма бъдеще без минали спомени. Животът е театър,игра на реални и измислени светлосенки.Бъди актьор в него и по- често се отдавай на спомените от пълното щастие.А те са толкова много...