0

                    Всичко започна наесен. Въздухът беше наситен с тъгата, която предстоеше. Но тогава тя беше още щастие. Пролетта никак не беше близо, но се оказа прекрасна.

                    Странно е да говоря за тъга, пролет, аз нямам още 25, всичко се променя, животът е пред мен, и така нататък. Нали? Всичко е напред? Но това е тотално грешна гледна точка.

***

                    Имаше един период от детството ми, когато се усмихвах на порастването си с мисълта, че това ще ми донесе нещо ново. Може би хубаво. Определено неочаквано. И беше странно. Така и не ми се наложи да бързам да порасна. Още от малка възприемам живота като невероятно чудо, като нещо, което всеки ден ме прави щастлива. Разбира се, нещастието, тъгата, ужасът имат своето справедливо място, когато лоши неща се случват или има риск да се случат - което е налично като риск винаги, така че да погледнеш на света и от тази гледна точка е съвсем разумно.

                   Но нелепо необоснованото щастие е най-висшият идеал, към който може да се стреми вечно тревожният човек. Ако той го е постигнал, значи е намерил златната среда в живота - не е толкова лош, че да се ужасява от себе си, не е толкова затворен, че да е изпуснал живота си, не е толкова импулсивен, че да прави глупост след глупост без никаква поука. Той е станал... добър.

                    Поне донякъде.

                    Имаше един период от живота ми, когато се отдавах на нелепите мечти без изобщо да се интересувам от реалността като такава. Не я отричах. Просто ѝ се усмихвах и я поздравявах. И я подминавах. Няма да повярвате каква голяма част от живота си съм преминала във фантазиране. Но не непременно фантазиране за бъдещето. Фантазиране за това колко са хубави листата, когато всъщност те имат доста повече грижи от това да са хубави и разноцветни, вдъхновяващи и свежи. Фантазиране за това колко е хубаво да съм влюбена, когато обектът на мечтите ми по никакъв начин не е планиран за реалността, освен ако не броим за реалност възхитеното съзерцаване. Фантазиране за това колко е хубаво да бъда себе си. Ако броим това да бъдеш самовглъбен като достатъчно добър еквивалент на това да бъдеш себе си.

                    Но не е същото. Все по-често се улавям, че бъдещето не ми е донесло нещо ново, а сякаш ми носи стара информация. Сякаш случките се случват, както листопадът - наесен, а докосват душата ти чак когато пролетта се събуди за нов живот. Всеки един миг е пълен с излишество... и изящество, които не можем да проумеем. Дежавю, тъга, спомен, надежда. Утре. Утро. Пътища. Но истината е, че всеки път е просто един каприз на наивността ни, че настояще съществува и изборът ни ще ни доведе до друго настояще.

                    Сегашното винаги ще е сегашно. Изборът ни се състои в това да разберем кои сме ние и да го признаем. Преди да е станало толкова късно, че да забравим накъде сме се запътили и вятърът да ни отнесе в своя танц. Но той е красив. Какво толкова? Красотата самодостатъчна ли си е? Ако съзерцаваш съвършенството всеки ден, то достатъчно ли е или просто така ти се струва, защото е достатъчно изобилно? Да, има изобилие, но има и ужасна тъга. Никой не е избягал от тези две деца на мисълта, те ни дърпат, както биха дърпали въже, ако бяха реалност. И неусетно порастваме. Ставаме по-високи. Като мост, по който светлината може да мине.

                    Да се обърне за секунда с невероятна усмивка и да каже „благодаря“. И да продължи нататък.

1

                    Парадоксалното в това, което се случи е, че спрях да съжалявам за приятелите си. Когато ми липсват, си казвам - това е, защото всъщност искаш да си спомниш за тях. Истинските връзки не изчезват. Те остават постоянно отворени за тишината и думите, които искат да се настаняват в главата ти. Безценни нови гледни точки и безценни ъгли, в които да посядаш, когато мислиш за живота. Приятелите не изчезват. Просто понякога се виждате по-често, понякога по-рядко. Понякога ги срещаш веднъж в живота. Но не това е важното. На някои неща е писано да станат повече, отколкото би заподозрял случайно разхождащ се в ежедневието си човек. Понякога някой просто ти се усмихва и вече си друг.

                    Объркващото е, че никога не съм очаквала да съм толкова осъзната. Винаги съм била осъзната и дори самовлюбена, колкото и нелицеприятна да изглежда тази дума на пръв поглед, особено като вземем предвид всичкото страдание по света и нуждата от работници и енергични души, които да действат, мислят, говорят, когато е нужно. Работата е там, че аз обичам да мисля. За важни теми или за глупости - трудно е да преценя кое повече.

                    И така неусетно стигнах дотук. Харесва ми да уча нови неща и да се забавлявам. Харесва ми да творя дори под творене да разбирам само това да си изтананикам някоя песничка сутринта или да напиша текст, който никой няма да чете. Не е в това въпросът.

                    Чистата мисъл се преселва в писането в момента, в който ѝ позволиш. Тя копнее да бъде чута и... намерена. Това е.

2

                    Най-тъжното, което научих, е, че когато близки същества изчезват, не можеш да го осъзнаеш. Разбира се, на някакво ежедневно ниво го осъзнаваш - няма да ги видя никога повече както преди. Утре ще е друг ден. Но, наистина - усещаш ги, сякаш са тук, мислиш за тях, сякаш не са си отишли, не можеш да разбереш или приемеш какво значи това да са си отишли. Те просто са тук. В мисълта ти. Но къде е това? В същината ти. Но тя съществува ли?

                    Когато някой страда не можеш да го осъзнаеш. Съчувстваш му, боли те с него, но не можеш да разбереш - защо това се е случило, защо един е гладен, а друг е богат, един е весел, а друг страда от депресия, защо хората имат толкова много ценности, че забравят за себе си.

                    Защо хората имат толкова много ценности или идеи за ценности, че забравят кое е ценно за тях.

                   Знаем всичко от съвсем малки дечица. Истина е. Просто после го осъзнаваме от повече ъгли. Започваме да гледаме от по-високо. Ръцете ни правят повече връзки с реалността. Мисълта ни прескача повече планини. Имаме повече идеи. Порастваме в много посоки, но не чак толкова, че да се спукаме, както би се спукал балон, ако го надуем твърде много. Ние сме си тук. Нараняванията от реалността в поне 90% от случаите можем да приемем за минало и да се сещаме за тях достатъчно рядко, че да не забелязваме. Дребни драскотини в душата. Карти на пътищата, които сме изминали.

∞

                    Има и още нещо. Научих, че щастието иска благодарност. Ако не благодариш вечер с усмивка за деня, ако не се будиш сутрин с усмивка за поздрав към света, то ти не съществуваш. Не говоря за физична, механическа усмивка. За усмивка на душата. Даже устните ти да не се движат. Най-голямото доказателство за съществуването на душата е невероятно щастие със свежестта на чист извор, което ни обгръща от сърцето и мислите навън, понякога. Дори това да се обяснява с хормони или още по-сложни биологически или психологически феномени и още по-сложни термини. Действителността е следната: тези части работят заедно. Продължават да работят заедно, даже и да не вярваме в тях. Продължават да са едно цяло, колкото и да се мъчим да ги разбиваме на по-дребни части, за да откриваме тайната им. Продължават да се усмихват от дълбините на Началото: ... Да, ти си мислиш, че знаеш...

***

                    Може би усмивката на душата е най-доброто доказателство за съществуването на същина. Може би е време да започнем да я уважаваме повече. Защото когато попаднем в най-непрогледното - а то все някога се случва на всеки, по най-изненадващ начин, само тя ще ни спаси.

                   Малко се плаша от мисълта, че съм имала тази мисъл още от малка. Как може едно дете да се справи с мислите за света? Как приема задълженията, когато са безкрайноотдалечени от желанието да има и да бъде, да се радва и да съзерцава? Едно нещо, което научих, е, че никога няма да разбера какво точно съм, но нямам никакво право да се отричам. Сякаш можеш да изтриеш с гумичка вдлъбнатите йероглифи на миналото. Не можеш. Те винаги ще са по-велики от теб. Времето е само начин да погледнеш към произхода, същността и потока, струящ от птичите очи. И да бъдеш. Даже да не знаеш какво е това. Началото винаги е финал. Отварянето на новата страница не означава, че си скъсал предишната. И така нататък. Все разсъждения, раздъждения... А някъде заклещен в тях, и ти. Свободата не е напред, тя е навсякъде. Накъдето и да вървиш, за теб все е напред. За това ти е нужна гледната точка на другите. Затова светът е свързан и отвързан едновременно. За да помни, а не просто да бъде. За да вярва, а не просто да помни. 

                   Сезонът есен сме го изживели много пъти. Защо веднъж на ден поне не благодарим на това, че го има, за да можем да погледнем като през кристален прозорец идеалния живот, който съществува. Вечното обновление носи и вечна надежда. 

                   Събуди се. Утрото ще е по-хубаво. Вярвай ми. 

                   За мен ключово беше да приема тъгата като висша форма на щастие.