Срещнах мъж.
Но на дали това е нещо шокиращо, винаги има поне един мъж, дали във филма, книгата, живота или фантазията… е добре де, почти винаги.
Беше необикновен мъж. От тези, които карат краката и ръцете ти да изтръпват, корема ти да се свие на топка, а главата ти да се замае и още дълго да си остане така.
Добре де, и това не е кой знае колко необикновено, но има различен привкус всеки път, като чая и кафето… може всеки ден да пиеш кафето си по един и същи начин, но никога няма абсолютно същия привкус.
Но и това сякаш не беше основното, явно все още главата ми е замаяна.
Та, този мъж.. беше някак си специален. Правеше много неща, много добре и беше толкова чаровен, че май нямаше жена, която да се държеше естествено около него.
Беше мъж, когото срещнах в определен град. Да, знам мислите си – това пък какво общо има… Еми, има. Беше Париж. А когато е Париж винаги има значение. Поне малко.
Този мъж имаше невероятен глас. Свиреше и пееше почти в синхрон с онези малки птички сутрин пеещи о ...