В мисълта ми е есен и бавно капят всички листа. Мисълта ми е като едва шумоляща река.

 Доизживявам всички спомени, не тъжа и не чувствам въобще. Апатия е сграбчила горкото ми сърце. Не искам да съм жертва, но нямам сили за борба. Цял ден събирам сили, за да мога утре да продължа със спомените... Намирам сили само за това... и не тъжа... Цъфтящата пролет е есен за мен... не искам живот, не искам усмивки, не искам красиви моменти... искам реалност! Всеки ден все по-трудно отварям очи, все по-трудно намирам спомени, заради които може да има още есенни дни и не искам да свършва тази есенна мъгла, покриваща напудрената пролет. Защото есента е истинска, както тъгата, както чувствата преди смъртта и като самата смърт...

Всичко се ниже толкова бавно... А трябваше сега да бъда цвете, с усмивка като роза, с очи като бадеми, с дъх на люляк... 

Пестя от чувствата си, за да има спомен утре, за да живея в онзи сън на миналото, докато... докато заспя.