„Времето е в нас и ние сме във времето”

                                                     Васил Левски

Времето… Една безкрайна нишка, която е невидима за очите, но вечно следва небесния хоризонт. Един необятен океан, който постоянно се бушува и утихва, стопля се и се охлажда. Океан без бряг и без спасение… А ти си една капка в този океан, заключена в неговия безкрай. Той е твоят дом и ти го обичаш – не искаш, а и не можеш, да го напуснеш. Той е неизменна част от теб, както си ти от него.

Бездънният океан на времето е твоят живот. Времето е промяна, изменение на съществуващото. Времето е емоция, чувство, спомен, вдъхновение… Времето е вечно, то е навсякъде, то е всичко! Но как така то е в теб? И може ли хем времето да е в теб, хем ти да си в него? Какво е имал предвид Левски, пишейки тези думи?

Времето е един кръговрат на живота; редуване на раждане, живот и смърт. То е вечно и винаги ще съществува. Ти си част от времето, но само прашинка от него – съществувало е преди и ще съществува и след теб. А целта на твоето съществуване е именно да оставиш следа – следа след себе си в безкрая, благодарение на която да те помнят и занапред. Да те помнят така, както ти си помнил (и помниш) другите.

Ето какво прави и самият Левски – той надскача границите на собственото си време и става неизменна част от историческото отминало време на цял един народ! Делото му оставя следа, образът му е запечатан в народната душа. Той е във времето и времето е в него.

Колкото и странно да прозвучи, ти сам контролираш времето – то е твое, в твоите ръце. От теб зависи дали ще подраниш, ще си точно навреме или ще закъснееш; дали няма да ти стигне времето или ще се наложи много да го пропилееш… Твоето време е в теб и ти разполагаш с него.

Чувствата, емоциите, спомените – те също са твои. Но не са ли и вечни? Не е ли любовта винаги любов, независимо дали е огнена любов, страстна любов, болезнена любов, желана любов? Да, за всеки любовта е различна, но все е любов. Тя е вечна, утвърдена, неотменна част от времето, но едновременно с това е твоя, дадена ти от своя покровител (времето) и следователно е част от теб.

Така ти си косвен носител на времето, а то само по себе си ще носи теб и ще напомня за теб, когато ти вече няма си сред живите.