На прага на 19-те години стоя и гледам отражението си в огледалото и започвам да пътувам назад към всичко изминало до момента, с всеки изминал момент въпросите в мен растат... Усещам, че сега повече от всякога всичко е в мои ръцe, понякога се плаша от суровата действителност на диаболистичния часовник на стената в стаята ми... времето лети, осъзнавам, че сега животът ми е поел във важна посока, от която всяка стъпка или гради, или разрушава бъдещия ми свят. Както се казва: “Всичко, което изхабиш или загубиш, може да бъде възстановено, освен времето...!”

Дали сегашният момент не е една илюзия на ума, сякаш моментът се “поглъща” и се превръща в безвъзвратно отлетяло време, както е казал Жан Жак Русо: “Няма нищо, което времето да не е погълнало...!“

Разгръщам старите албуми, потънали в прах, снимките от детството ми, питам се дали усмихнатото момиченце с розовата панделка още живее в мен, или е само мираж, оставил незаличима следа?

Часовникът тик-така, искам безвремие, искам да потъна в нищото... Единствено  спомените са моята машина на времето, а мечтите ме отвеждат извън 24-те рамки на сивото ежедневие, там, където рисувам аз, творя и улавям момента...  държа го в шепи и го извайвам по собствен начин.

Затварям очи и вече съм Там... в Розовата гора, моят свят  – сега палитрата от цветове е богата, преливащите се нюанси омагьосват, примамват към свят, далечен от реалността...  цялата гора е покрита с мек розов килим от мъх, дори листата на дърветата са с розов оттенък, а във перленото отражение на вълшебното езеро като се взреш, виждаш мечтите си, огледалното отражение на езерото е дълбина, магически крие образите на огледалите се някога в него...  Там...   момиченцето с розовата панделка е седнало на моста над езерото и гледа отражението си във водата и се усмихва, протяга рьчички към небето и рисува с пръсти...  тя не се нуждае от платно, бои и четки, тя твори шедьовър, нейния шедьовър... в миг от багри и цветове притихва тихо. Тя виждаше отвъд всичко, за нея и нейния свят времето не съществуваше, тя се наслаждаваше в безвремието, тя бе принцесата на розовата гора...

Като в тунел чувах някой, който зовеше името ми: - “ Сара... Сара...”

Господи, майка ми ме викаше... за пореден път се връщах към реалността, седнала на пода в стаята ми,  сред купищата кашони, пълни със стари фотоси и сакрални за мен вещи... бях попаднала на малката стъклена елипса, пълна с вода и бели снежинки, в нея бе седнало едно малко момиченце с розова панделка в косите...  трудно ми е да си спомня от кого ми беше подарено, но всеки път когато го разтърсех и вълшебните снежинки започваха да танцуват... аз политах към Моя свят на Розовата гора...! <3