Навсякъде около мен имаше цветя. Той буквално ме обгръщаше с тях. Чувствах се като малко момиченце, което играе на най-красивата градина на света. Бях обградена от прекрасни букети, които бяха символ на неговата любов. Знаеше колко много обичам цветя, особено бели рози. Беше го запомнил,к акто запомняше всичко за мен. Колко ме обичаше. И аз него. 

Но го наранявах толкова много. Винаги намирах най-уязвимите му места. Знаех какво ще го нарани най-много. Нали знаете, хората, които ви познават най-добре, ви нараняват най-много. Но все пак как може да нараниш човека, който обичаш? Питам се колко жесток трябва да е човек, за да го направи? И то не само веднъж. Да повтаряш все същите грешки без да мислиш за другия. А дали изобщо са грешки? Или това е твоята истинска същност? Колко егоистичен трябва да си, за да го направиш? А вие? Някога питали ли сте се - колко болка човек може да изтърпи? Колко много унижения и разочарования? Само и само за да сте с любимия ви човек.  Въпреки че обичате безрезервно, колко от себе си бихте могли да пожертвате? Какво и колко може да дадете? В един момент не си ли казвате „Край! Повече не мога. Не искам.“ Тогава започвате да се питате „Дали си струва“, „Дали наистина ви ценят“ ? И ако не – защо все още се опитвате? Има ли смисъл да сте до нея дори и да ви обича? Способни ли сте да забравите всичко, което някога ви е наранило и ще ви нарани? А може би един ден и цветята няма да са достатъчни, и болката ще е още по-непоносима? 

Безброй въпроси! Дали всички тези въпроси са от страха? Страхувате се да изживеете всичко до край? Страхувате се от болката? Но ако всичко остане само на въпроси, тогава няма ли да се чувствате незавършени? Въпросите няма ли да ви измъчват? Изживяната болка и научения урок не са ли по-добре от неизживените и изоставени чувства? Все въпроси, които са без отговор. 

Но едно е сигурно – въпросите никога нямат край!