ЗА КОЛИЧЕСТВОТО НА ТАБЕЛИТЕ
Днес реших да се разходя по витошкия маршрут Железница - Симеоново. Освен, че минава през красива букова, брезова и борова гора, този маршрут е съвсем равен - човек не се изморява повече, отколкото при разходка из Борисовата градина и гълта километрите, без да ги усети. За по-любознателните - точно под пътеката минава водопроводът, построен в началото на 30-те, който докарва рилска питейна вода до центъра на София. По тази причина на много места от земята стърчат тайнствени отдушници, от които се чува пъклено клокочене, а тук-таме се виждат и бетонни будки, обрасли в мъх и напълно подходящи за декор на евтина фентъзи-продукция. Най-впечатляват обаче мостовете над по-широките планински потоци, чиято внушителна архитектура напомня римски акведукти и не могат да бъдат видени по други планински маршрути.
Та значи, аз не бях минавал по тази пътека от доста време. Веднага, щом излязох на маршрута, ме посрещна дървена табелка с надпис: "Не бързай - просто тръгни навреме!" Ръчна изработка, стилен шрифт. Не че се бях разбързал, но тази порция мъдрост ми дойде добре. "Някой се обръща към мен! Вероятно същият, който е направил пейките, които видях преди малко! Добре, ще споделя неговата мъдрост!", помислих си почти разчувстван, докато си представях мъдър старец с дълга бяла брада и в добра физическа кондиция, който дяла табелката. След петдесетина метра ме посрещна нова: "Да живееш значи да оставиш нещо след себе си!". Е, не е сентенция, с която да свалиш момиче на купон, но, когато го казва добронамерен белобрад старец, сръчен с триона, някак си просто попива в душата! Пък и човекът ми е направил пейки, нали? Мислено благодарих и продължих нататък.
Тайнственият старец обаче явно не знаеше умора или беше колектив от старци със старателно разпределени задължения, защото табелките продължиха да ме преследват през петдесетина метра и да ми предлагат истини за живота и хората. Стараех се да не ги гледам, но те бяха разположени на стратегически места, подобно на пътни знаци така, че неизбежно да се набиват в очите на минувача. Все по-раздразнен, обявих пълен бойкот на поставените, може би за примамка, пейки и демонстративно подминах вековния бук, който според табелата обещаваше да ме зареди с изцеляваща енергия. Не е лошо, мислех си, човек да отправя безкористни послания към непознат адресат, но това минава всички граници. Може би проблемът при този тип общуване не е толкова в качеството, колкото в количеството. Май че трябва и аз да внимавам!…
Какво беше облекчението ми, когато стигнах отклонението за Бистрица и последната табелка ми подсказа, че "проектът" свършва дотук. Почувствах се отново човек - макар че и пейките бяха изчезнали...
© Наследник на Куфара All rights reserved.
Сега, шегата настрана, есето ти си го бива и то много. Радвам се, че ще мога да прочета още това-онова от теб.