За любовта между две кучета

Хектор се появи в квартала някъде преди година и половина. Не зная кой го нарече така, но всички се обръщаха към него с това име. Беше малко пухкаво кученце, тъмносиво на цвят, с големи черни очи, готови да погълнат целия свят. Всички от махалата си играехме с него и му се радвахме. Хранехме го и го обичахме. Той беше атракцията в нашия квартал. Жалко, че за тази година и половина той не намери стопанин, който да го приюти. Подхвърлен като сираче, незнайно откъде, той беше ничий и на всички. Спеше под нашата тераса. До толкова бях свикнал с него, че понякога се събуждах нощем и надниквах през прозореца да видя долу ли е, спи ли на изпокъсаната черга, вероятно подхвърлена от някой бездомник, или е поел скиталческия си живот към друг квартал или по-голям град, да търси бъдещето си. През зимата нарочно оставяхме входната врата на блока леко открехната, в случай, че му стане студено, да се прибере във входа на блока, където да изкара поредната мразовита нощ. Комшийката от четвъртия етаж ми сподели веднъж, че щяла да си вземе кученце. Нейните родители бяха много заможно семейство. Помислих си какво е за тях да задоволят прищевките на дъщеря им. Попитах я, защо не вземат Хектор - тя отвърна, че имала предпочитания за порода и не може да вземе улично куче, макар че и тя го харесваше много. Не след дълго я срещнах по стълбите, след нея трудно, но упорито се качваше невероятно красиво бяло кученце, с дълга гладка козина и издължена муцунка, със загадъчно черно носле, душещо навсякъде. Побързах да попитам как се казва този любопитко, а тя каза, че е любопитка и се казва Клара. И заминах, с мисълта за късмета, който очевидно не е характерен само за хората, но и за кучетата. Бабата на въпросната комшийка от четвъртия етаж беше дошла на гости. Тя е приятелка с моята баба. Един следобед решили да се съберат да побъбрят за нещата от живота. Срещата се проведе у нас. Сред гостите ни бяха моята комшийка и нейното кученце Клара. Оставихме бабите и отидохме в другата стая. Тя ми заразправя колко грижи полагала за Клара, как и купували специални кучешки шампоани, гребени, скъпи верижки и дори кучешки дрешки. Стана ми тъжно, защото се сетих за Хектор, който никога не ще и помирише подобни грижи. Всяка сутрин член на семейството извеждаше Клара на разходка по близката полянка до блока. Веднъж станах свидетел на грозна сцена, която много ме подразни. Хектор хукна след Клара да си играят, може би. Но стопанката на Клара веднага се ракрещя срещу него да се маха, че Клара била къпана току-що със специален шампоан против бълхи. Едва ли не Хектор ще я напълни с такива. И прибра набързо домашната си любимка, почти дърпайки я с позлатения повод. Горкото животно! Хектор, сякаш обиден, не се появи няколко дни под терасата ни. Помислих, че си е отишъл. Не след дълго го заварих да скимти на пода до вратата на апартамента ни. Накуцваше!! Работата не отиваше на добре. В този момент се появи комшийката с въпроса: "Кво се занимаваш с този помияр заразен?" Останах потресен. По-късно ми каза, че преследвал Клара и баща и се наложило да го поступа. Ужас! Не минаха и десет дни от случая, тръгвах за работа сутринта, когато пак срещнах комшийката, тичайки надолу по стълбите, запъхтяна и със сълзи на очи. „Какво става?", я питам. „Клара я няма, няма я". Клара избягала през терасата и изчезнала. Повече не видях нито Хектор, нито Клара. Дали са заминали някъде заедно? Или са ги отвлекли, не разбрахме. Случват се такива работи и на кучетата, че и на хората понякога.