Че историята често се повтаря, в това сигурно много хора вярват. Редица примери показват, че често историята сякаш е искала да създаде дадено събитие в два варианта, които условно могат да бъдат определени като женствен и мъжествен – две Световни войни, съветски намеси в Унгария (1956) и в Чехословакия (1968), путчът срещу Горбачов (1991) и събитията от октомври 1993 г. (Елцин против руските депутати), американски намеси във войните в бившата Югославия – Босна (1995) и Косово (1999) и т. н. Още такива примери могат да се намерят в книгите [1], [5] и [9] (в свободен достъп на сайта на Project Gutenberg). Нека да поговорим за периодичност в родната ни история, свързана с въртенето на Лунните възли. Преди всичко да напомним накратко астрономическата страна на въпроса, за да засегнем след това и историческата.

От гледна точка на наблюдател, който се намира на Полярната звезда, Слънцето, Земята и Луната се въртят около осите си, Земята около Слънцето и Луната около Земята, и всички тези движения стават обратно на посоката на часовниковата стрелка. Орбитата на Луната около Земята е наклонена спрямо равнината на Еклиптиката, т.е. равнината на орбитата на Земята около Слънцето, и я пресича в две точки. Това са Лунните възли. В Северния възел Луната отива към Полярната звезда, а в Южния се отдалечева от нея. Правата, определена от Възлите, се върти по посока на часовниковата стрелка и прави един оборот за 18,5 – 18,7 години.

Астролозите свързват Северния възел с Юпитер и с бъдещето, а Южния – със Сатурн и с миналото. Определени периоди от живота на човека и типични за тези периоди събития се асоциират с брой изживяни периоди на завъртане на Възлите. Така например след един период току-що сме станали пълнолетни и носим пълна отговорност за постъпките си, след три периода настъпва възрастта, когато предаваме на другите житейския си опит и пр. Периодичното повторение на планетните влияния върху хората довежда до периодично повторение на проблеми и конфликти не само в личен, но и в социален, а следователно и в исторически план.

В световната история има примери, когато даден исторически период е доста точно кратен на периода на въртене на Възлите. Австрия спазва условието на Сен-Жерменския договор (подписан на 10 септември 1919 г.) да не се присъединява към Германия точно до Аншлуса от 12 март 1938 г. Междувоенният период между Полша и Русия (впоследствие СССР) трае от 21 март 1921 г. (подписване на Рижкия договор) до съветското нападение от 17 септември 1939 г. (също 18.5 години). Чехословакия съществува 74 = 4 х 18.5 години (от края на 1918 до края на 1992 година, без да изключваме периода 1938-1945 г., когато Третият Райх налага разделянето й), колкото и Съветска Русия (от октомври 1917 до септември 1991 година). Япония напада Порт Артур през 1904, а Пърл Харбър – през 1941 = 1904 + 2 х 18.5 година. Други подобни примери, както и примери за повторяемост в историята, свързани с китайския хороскоп, могат да бъдат намерени в книгите [2], [3], [4], [6], [7], [8], [10], [11] и [12] на сайта на Project Gutenberg.

Нека да видим как в нашата история се забелязва повторяемост с период от 37 години (т.е. два периода на Възлите). Ще започнем от 1875 година. Това е годината на неуспешното Старозагорско въстание, свързано с името на бъдещия министър-председател Стефан Стамболов. В мащаба на Балканите въстанието не е било изолиран акт, понеже през същата тази година въстава и Босна-Херцеговина. Тридесет и седем години по-късно България, заедно със Сърбия, Гърция и Черна Гора, започва бойни действия срещу Османската империя в рамките на Балканската война.

Тук е моментът да кажем, че основните проблеми, въз основата на които определяме повторяемостта на историята ни, са от една страна борбата на нашия народ за освобождаване от османско робство и за национално обединение, а от друга – отношението към Русия. Събитията от 1912-1915 година трябва да се възприемат не като просто повторение на тези от 1875-1878 година, а като тяхна горна октава. През първия период става дума за въстания на поробения народ – Старозагорското (1875), Априлското (1876) и Кресненско-Разложкото (1878-1879), а през втория българската държава води войни, чиято цел е присъединяването на земите, останали под османско владичество – Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война, в която българското участие започва през 1915 година, 37 години след Кресненско-Разложкото въстание.

Нека веднага да направим една уговорка. Ако досега не е спомената Руско-турската война (1877-1878), то е само защото пряк инициатор за нея е руската държава, независимо от това, че повод за нея е жестокото потушаване на Априлското въстание и че по време на нея нашият народ (в това число българското опълчение) активно помага на руската армия. Това означава, че повторяемостта касае само събития с чисто български (или най-много балкански) движещи сили.

Но да продължим. През 1881 година княз Александър Батенберг извършва безкръвен преврат, чиято цел е да бъде ревизирана Търновската конституция в консервативен дух. През 1918 година (1918 = 1881 + 37) цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис, т.е. променя параметрите на властта, отново с цел българската монархия да се окаже във възможно най-изгодно положение, доколкото това изобщо е възможно в контекста на поражението на страната в световната война. 

Достигаме до 1885 година, когато Сърбия се противопоставя на процеса на частичното българско национално обединение, постигнато чрез Съединението, и България трябва да води война със западната си съседка. През 1922 година (1922 = 1885 + 37) започват дипломатическите ходове, довели до подписването на Нишката конвенция през 1923 година, по силата на която България, наскоро победена в Първата световна война, се задължава да съдейства на Кралството на сърби, хървати и словенци в неговата борба срещу навлизането на въоръжени български чети в Македония, без обаче да се достигне до фактическо зачитане на правата на българското население на тази област.

През 1886 година княз Александър Батенберг е свален от престола от офицери-русофили, недоволни от това, че заслугите им в Сръбско-българската война са останали недооценени. Независимо от контрапреврата, осъществен от министър-председателя Стефан Стамболов, в крайна сметка Батенберг напуска страната. През 1923 година (1923 = 1886 + 37) част от българското офицерство, недоволно от положението си след войната и от политиката на Българския Земеделски Народен Съюз, извършва Деветоюнския преврат. И ако при някои от останалите събития, които ще споменем, периодът от 37 години не е абсолютно точен, то за сметка на това историческите аналози се подчертават от повтарянето на имена на ключови политически фигури. Така например имената Александър (Батенберг) и (Стефан) Стамболов от 1886 година имат за аналог името и фамилията на министър-председателя Александър Стамболийски, свален от власт от деветоюнските превратаджии. Бихме могли да допълним, че и двамата министър-председатели са били зверски убити (Стамболийски скоро след преврата, а Стамболов през 1895 година, когато вече не е на власт) и че в убийствата са замесени дейци на македонското движение, недоволни от българската политика по македонския въпрос. Приличат си фамилиятя на капитан Иван Петров Харлаков (пряк убиец на Стамболийски) и прозвището Халю на Михаил Ставрев, смъртно ранил Стамболов.

В началото на 1887 година правителството на Стамболов потушава бунтовете на офицерите-русофили в Русе и Силистра. През 1923 година пък, като реакция срещу Деветоюнския преврат избухват Юнското и Септемврийското въстание. Те също са потушени от властта. Нека да уточним, че за аналог на русофилството от края на 19-ти век е естествено да считаме участието на крайната левица, на първо място на Българската Комунистическа Партия, в събитията от 20-те години на 20-ти век, понеже по това време на мястото на царска Русия се появява Съветска Русия,  впоследствие СССР. (Нека отбележим в скоби, че по време на комунистическия режим у нас на учениците се втълпяваше идеята, че русите са наши двойни освободители – от османско робство през 1878 година и от фашистко през 1944.)

След неуспешните бунтове от 1887 година русофилите правят опити да вдигнат въстание чрез четите на капитаните Петър Боянов и Николай Набоков, влезли в България от турска територия, но и двете чети са разбити. През 20-те години левицата (комунисти, леви земеделци и анархисти) също прибягва до четническа тактика, като чети ръководят Митьо Ганев, Васил Попов – Героя и Тинко Симов. Тези чети също в крайна сметка са разбити.

Освен действия на чети двата разглеждани периода са известни с разкрития в началото на 1890 г. заговор на майор Коста Паница за свалянето на цар Фердинанд (когото Паница е считал за узурпатор) и с атентата в църквата Св. Неделя от април 1925 г., резултат на заговор, чийто главен организатор е бил о. з. майор (пак майор !) Коста Янков. През май 1925 г. пък Тодор Паница (племенник на К. Паница) е убит във виенската опера. Т. е. тук имената на Коста Паница се разпределят между тези на Коста Янков и Тодор Паница, а Паница е изключитено индивидуална фамилия, понеже е била прякор на прадядо на К. Паница. Трябва да се признае, че К. Паница не е бил русофил, но когато е замислял свалянето на Фердинанд, той е бил силно настроен и против Стамболов. Впрочем убийството на последния е било отмъщение за екзекутирането на Паница. Два месеца след убийството му руският цар Николай II приема българска делегация, която има за цел да бъде признат Фердинанд и да се нормализират отношенията между двете страни. За аналог на това събитие може да се счита установяването на дипломатически отношения с СССР от правителството на Кимон Георгиев през юли 1934 г.

Сред убитите през 20-те години името Тодор носят още войводата Тодор Александров, с чието убийство започват Горноджумайските събития, и депутатът Тодор Страшимиров. Името Александър носят също ключови фигури от противоборстващи лагери – А. Стамболийски и А. Цанков. По същия начин можем да отбележим, че през април 1965 г., когато е осуетен заговор срещу Тодор Живков, организиран от Иван Тодоров – Горуня, пак срещаме два пъти името Тодор(ов). Този заговор се случва малко повече от 74 = 4 х 18.5 години след този на К. Паница.

Понеже стана дума за Т. Живков, нека отбележим, че свалянето му от власт на 10 ноември 1989 г. става 55.5 = 3 х 18.5 години след преврата на 19 май 1934 г. И в двата случая авторите на преврата не се радват много дълго на плодовете му – още през януари 1935 г. цар Борис III сменя Кимон Георгиев с Пенчо Златев, а малко след 10 ноември 1989 г. в България се установява многопартийна система. Освен това и двата преврата стават на фона на аналогични събития в европейски, а през 1989 г. и в световен мащаб. През 1934 г. в Естония Константин Пятс и в Латвия Карлис Улманис правят военни преврати, в Австрия при неуспешен опит за преврат е убит канцлерът Енгелберт Долфус, а пък нашият сънародник Величко Керин (известен с псевдонима Владо Черноземски) убива в Марсилия югославския крал Александър. През 1989 г. падат от власт комунистическите режими в Източна Европа и стават размирици в Косово.  В Съветския Съюз при разгонването на митинг в Тбилиси са убити цивилни граждани, има цивилни жертви и при междуетнически конфликт в Казахстан, а в Китай са убити протестиращи на площад Тянънмън.  

За разлика от останалите преврати и заговори в новата ни история, които се групират по двойки чрез периодичността, определена от Лунните възли, този от  9 септември 1944 г. стои настрана. Това не е учудващо – той става възможен, благодарение на навлизането на съветски войски в България. В този смисъл той не е резултат на историческо развитие с преобладаващи вътрешно-български фактори. Впрочем има и две двойки важни събития, отстоящи едно от друго през интервали от 37 години, в които контрастът преобладава над аналогията. Първата двойка касае годините 1878 и 1915, когато българи и руси участват в една и съща война, в първия случай рамо до рамо, а във втория като противници. Тук все пак контрастът се намалява от побратимяването на войниците на фронта през Първата световна война. Втората двойка е образувана от Илинденско-Преображенското въстание (1903) и подписването на Крайовската спогодба (1940). Става дума съответно за неуспешен (чрез въстание) и успешен (чрез дипломация) опит за освобождаване от османско робство или за присъединяване към България на земи, населени с българи. Все пак през 1940 година става дума за възвръщане на загубена територия, а не за придобиване на нова. Аналогията се състои в това, че и в двата случая има преселване на българи в България – бежанци от Македония и Одринско през 1903 г. и преселници от Северна Добруджа през 1940 г. (като компенсация за румънските заселници в Южна Добруджа, които си отиват в Румъния).

Ако в споменатите събития от 1878, 1903, 1915, 1940 и 1944 година не можем да открием строга аналогия и повторяемост, както между обсъжданите в началото, то това се дължи на факта, че страната ни се е намесвала в световни събития, където правилата, касаещи големите и силни държави, са се налагали над закономерностите, управляващи по-малките нации. Затова разглежданата от нас повторяемост не продължава след 1940 година.

Цитирана литература:

[1]. Vladimir Petrov Kostov, Les règles de l’histoire, ISBN 978-2-7563-1204-0.

[2]. Vladimir Petrov Kostov, L’histoire et ses règles, ISBN 978-2-7563-1841-7.

[3]. Vladimir Petrov Kostov, Promenade astro-historique, ISBN-10 3838178033, ISBN-13 3838178035.

[4]. Vladimir Petrov Kostov, Histoire et influences planétaires,  ISBN 978-3-8416-2240-2.

[5]. Vladimir Petrov Kostov, The Rules of History, ISBN 978-3-659-30512-2.

[6]. Vladimir Petrov Kostov, History and Its Rules, ISBN 978-3-659-54821-5.

[7]. Vladimir Petrov Kostov, Astro-Historical Promenade, ISBN 978-3-659-44222-3.

[8]. Vladimir Petrov Kostov, History and Planetary Influences, ISBN 978-3-8484-0635-7.

[9]. Владимир Петров Костов, Правила истории, ISBN 978-3-659-38505-6.

[10]. Владимир Петров Костов, История и её правила, ISBN 978-3-659-55681-4.

[11]. Владимир Петров Костов, Астро-историческая прогулка, ISBN 978-3-659-49399-7.

[12]. Владимир Петров Костов, История и планетные влияния, ISBN 978-3-659-20643-6.