Защо хората се влюбват? Въпрос, на който едва ли може да се намери изчерпателен отговор... и все пак всеки има правото да сподели своята гледна точка... Ето и моята... Може би хората сме устроени така, че имаме нужда да бъдем влюбени, било то в себе си, в нещо или някого... И след като говоря за моята гледна точка, бих казала "Да!", аз имам нужда да бъда влюбена, но не в себе си, защото намирам това за твърде егоистично виждане за живота... все пак нека не забравяме, че има и други хора около нас, които малко или много са заслужили любовта ни... Също така не бих казала, че мога да бъда влюбена в нещо... звучи толкова материално, повърхностно и грозно, че ме побиват тръпки... но за мое голямо съжаление голяма част от моите връстници, и не само, са влюбени именно в НЕЩО, в материята и всичко онова, което може да те направи лъскав, скривайки гнилата ти същност... Въпреки това, материалните неща са доста голяма част от живота ни и по никакъв начин не отричам това, но алчността у хората буди в мен презрение. И както казах, хората са устроени по един начин, а аз не съм по-различна от тях... имам нужда да бъда влюбена, но в някой... и сега противно на някои очаквания няма да кажа, че чакам принца на бял кон, който да бъде мил, добър... дрън, дрън... никой не е идеален, всеки прави грешки, вървейки по своя собствен път... въпросът не е в това колко са те, а как променят живота ни и може би най-важното, дали си вземаме поука от тях. И така, след като разясних някои (поне според мен) важни и пряко свързани с темата въпроси, е ред да стигна и до същинския въпрос: Защо хората се влюбват?... Може би защото всеки има нужда да сподели живота си с някого, а начинът да намериш твоя човек е да търсиш такъв... може би заради самото чувство да си влюбен... да не можеш да спреш да мислиш за някого, да искаш да споделиш всичко свое с този човек, въпреки че това може да не е толкова красиво, колкото звучи... Има различни причини, които да обяснят защо всеки от нас има нужда от това чувство, но досега никой не ги е разгадал напълно... Аз също не мога да го направя, а може би и никой друг няма да успее и не защото няма да съществува човек, който да разбере тази загадка напълно, а просто защото, когато някой го направи, няма да е нужно да споделя тази така добре прикрита тайна... Може би всеки в края на житейския си път ще разбере отговора за себе си и тогава ще осъзнае защо е трябвало да се питаме този на пръв поглед простичък въпрос... Аз лично нямам търпение да разбера моя отговор, но до тогава няма да спирам да бъда влюбена, дори и в хора, които не го заслужават, какво да кажа... мисля, че баналното "Такъв е животът" ще свърши работа... защото животът е низ от въпроси, някои без отговор, други със закъснял такъв, но ако всичко е просто и няма върху какво да се замислиш, лягайки си вечер, ще можем ли да го наречем живот...?
© Стефани Дионисиева All rights reserved.