Добротата, къде е тя?

Навсякъде по света! В човек , който не си затваря очите, когато някой е в беда, от най-малката до най-голяма беда, стига да ти стигат силите да помогнеш на случаен човек, или дори на врага си, след което просто отминаваш, и не търсиш благодарност! Отминаваш с едно приятно чувство, което ти остава, и това е твоята отплата за добротата. Има, разбира се, такива хора, но има и такива, на които очите им се отварят само при вида на познато лице. Първият може ли да се определи за добряк? Или като човек, който върви с отворени очи за света и за хората около себе си. Добрият трябва ли да е такъв, когато с него  не са? Значи ли добротата тъпота?

Значи ли, че си глупав, ако помогнеш на човек, който някога ти е навредил?

И идват изречения от типа: ти луда ли си, не помниш ли, че... Забравил ли си лошото? Не, но помагаш и отминаваш, и чувството е друго: жалко за нея, но аз не съм такава. И се надяваш, че може би ще го оцени и ще се промени. Но само се надяваш, знаеш, че при следващия удобен момент пак ще ти подлее вода, за да се хлъзнеш. Добротата не е слепота! Помагаш на врага си, не заради самата нея, а заради себе си, за нея не ти пука, тя не е част от теб и никога няма да бъде. Но има хора, близки до теб, които, когато те наранят, адски боли, и защото адски боли, някак си си го връщаш. И вместо да си добър с тези, които са близо до теб, да не кажа обичаш, ти ставаш друг човек. А какво стана с добротата ти и скромността ти? И бил ли си някога такъв, в какво се превърна? В отражение ли? Кое боли повече от истината? Макар за всеки да не е такава, каквато е на другия. Пак я намираш там, виждаш я по-боляща от всякога и в миг те връхлитат куп мисли, които записваш. А истината, която някога си писал, тя била ли е наистина истината за теб, или просто чиста проба, от която да разбереш всъщност общата истина.

И обичал ли си истински? Не можеш да знаеш отговора на този въпрос, преди да си стигнал до там, и никога няма да разбереш, пътят се обърна, рязко, в съвсем друга посока, изгубихме се. А можеше да е толкова просто, с един-единствен разговор, може би по-малко от час, разговор на тема  истина. Каквато и да е тя, винаги ще боли за някой! Но щяхме да запазим себе си!

Сега боли, много повече! Яснотата беше единствено за това: Ако се опиташ, да ме опознаеш, ще разбереш... Никога не можеш да знаеш какво точно са видели и знаят хората за теб и до колко те познават, до колко ти вярват.

Историите, да, те са просто мисли. Колко от тях минават през нас за 24 часа? И въпреки това ги има, не можеш да останеш безучастен. Всъщност защо не, ако не те интересува! Но и не можеш да се оставиш така! Око за око, зъб за зъб. Харесвам те, и аз ще те харесам. Ще ти се обадя, защо не, толкова разговори минават от тук, защо пък да не и аз. Дали ще повтори обаждане? Може би се притеснява да не досажда, ще го направя аз! Приятно ми е и на мен. Ще ти се представя, защото те харесвам, може и ти да ме харесаш, ще ти разкажа за болките си, за да разбереш, че мога да ти се доверя, че те приемам за близък. Ще изляза, за да я видя, ще се разходя, може да го видя, оп, засечка.  Ще ти кажа  надеждата умира последна, замислям се и да, наистина надеждата умира последна.

Какъв ли е смисълът да изброявам?