Завинаги отчужден

         Събудих се.... Празник е! Пореден... след онзи... онзи от преди три години... Споменът пари... Далеч си! Чужд си! Неин! А можеше да си мой!

         Как само те желаех. Исках те! С толкова надежди градях път към теб, мост, доближаващ ме към сърцето ти. Опитах се да се доближа по-близо, да те спечеля, въпреки болката, въпреки злите езици. С всяка сълза, с всяка дума или жест слагах камък след камък, но мостът се срути още преди да достигна до края... срути се и ме затрупа... затрупаха ме всички чувства, всяка болка и непролята сълза, всеки дъх без теб! А аз познавах една единствена пътека... към твоето сърце. Към него се стремях стъпка по стъпка, бавно, но с надежда и пламък в очите. Само че той угасна от дъжда, който заваля, от поройните капки, които раняваха като бич и оставяха невидими следи по тялото, които и днес болят.... И времето тъжеше с мен... и сняг валеше...

         Онази нощ... проклета, тъмна, разрушителна... а ти... ти се отдалечаваше... толкова далеч си...

         Колко време ми отне да се доближа на милиметър по близо до теб, а само за една нощ всичко изчезна в тишината! Отново бяхме непознати... Какво се случи? Защо допусна да ме заличат? Защо се вслуша в коварните им думи? Какво ли толкоз казаха? Защо позволи дъжда да измие моя лик? Защо не ме допусна до себе си? Защо...?

         Малко ли ти беше... или се изплаши от прямотата ми. Да, пряма бях, защото знаех какво желая, исках теб и не ме беше страх да го призная, и не се спрях... ти знаеш...

         Защо не дойде при мен онази нощ... защо не бе до  мен? Аз бях там... дойдох... чаках те... Спомняш ли си... аз така и не можах да забравя... Даде обещание, което не изпълни... А погледът ти... говореше много, но защо не каза и дума, всъщност? Защо? Защо я имаше онази нощ, защо я има тази? Тук и сега! Сама... тишина и ти... но в моето сърце... все още! Никой не те заличи... нито времето... нито разстоянието... нито другите...

         Дъждът може да ме е заличил, но теб не е!

         Имаше ли момент, в който да те видя и да реагирам безразлично, имаше ли момент, в който сърцето ми да не се разбушува, очите ми да не проляха и една сълза, имаше ли среща, в която да не ме е пронизвала болката, която остави? Имаше ли? Не виждаше ли, не почувства ли нищо? Аз да... Чувствам го и сега... нещо пари вътре в мен, съзнанието ми връща онзи спомен за проклетата вечер, в която се скъса нишката помежду ни, след която нищо не беше същото... нито аз, нито ти, нито сърцето!

         А тази нощ отново вали. Капка след капка, сълза след сълза, спомен след спомен... нощ след нощ... мрак и тъмнина... миг след миг... още по далеч от мен... завинаги отчужден...

                                                                                                                        14.02...