Завинаги отчужден
Събудих се.... Празник е! Пореден... след онзи... онзи от преди три години... Споменът пари... Далеч си! Чужд си! Неин! А можеше да си мой!
Как само те желаех. Исках те! С толкова надежди градях път към теб, мост, доближаващ ме към сърцето ти. Опитах се да се доближа по-близо, да те спечеля, въпреки болката, въпреки злите езици. С всяка сълза, с всяка дума или жест слагах камък след камък, но мостът се срути още преди да достигна до края... срути се и ме затрупа... затрупаха ме всички чувства, всяка болка и непролята сълза, всеки дъх без теб! А аз познавах една единствена пътека... към твоето сърце. Към него се стремях стъпка по стъпка, бавно, но с надежда и пламък в очите. Само че той угасна от дъжда, който заваля, от поройните капки, които раняваха като бич и оставяха невидими следи по тялото, които и днес болят.... И времето тъжеше с мен... и сняг валеше...
Онази нощ... проклета, тъмна, разрушителна... а ти... ти се отдалечаваше... толкова далеч си...
Колко време м ...