В днешно време голям процент от населението има проблем с психичното здраве, психологически разстройства от типа на: афект и фрустрация, за хора с нормално психологическо здраве е често срещано явление, от там и здравните проблеми с тялото. Последното е пряко подчинено на психиката, не може да имаш проблеми, които са значителни в психологически план и да се чувстваш добре. Тялото реагира моментално на всякакъв тип смущения възникнали от психиката, защото тя определя действията на човек. Тази мисъл е достатъчно красноречива, разкрива крехкостта на живота ни изобщо. Ако трябва да изредиш ситуации, доста красноречиви има като еталон за съществуването ни. Дори едно високо кръвно, което човек не го чувства като болка е предизвикано от душевни ( психологически) проблеми. То убива, било като увреждане на сърце или бъбреци или като внезапен удар( инфаркт или инсулт). От другата страна, този, който живее самонадеяно и не обръща внимание на духовното си израстване, той не усеща болестта, която го поваля – същото зависи и от незаинтересоваността от здравето на тялото. Например човек може да увреди тялото обзет от различни пороци (алкохол, цигари, наркотици), надъхан от някаква самоувереност, че притежава всичко. Така че тялото като храм на душата определя нашата продължителност на живота ни и в същото време ни подсеща за необходимостта на действията. Ако човек, както казах по-горе е достатъчно самоуверен да не му обръща внимание, той непременно ще пострада, защото е единственото същество, което знае кога ще умре, именно разумът му или психиката му подсказват наближаващия край.

Това в обща насока е нашето съвремие, когато хората достигнат до проблема чрез тялото си, започват да мислят. Но нека ти представя и друго виждане, например в диалога “Федон” на Платон, е връзка на неразделими противоположности, които се пораждат взаимно. По този естествен начин е била възприемана смъртта още през античността: светът и човекът загиват и после, подобно на птицата Феникс- отново се възраждат от пепелта. Ето защо човек не бива да се страхува от смъртта. Както казва Епикур, когато ни е съществуваме, смъртта още я няма, а когато тя настъпи, ние вече не съществуваме, така че фактически нямаме отношение към нея. Според нас, противно на Епикур, смъртта е налице - човек умира «по малко» чрез остаряването. В детските години този процес е по- бавен. Човек следва да се научи по какъв начин да приеме смъртта. Блез Паскал- Човекът е една “мислеща тръстика”, той винаги остава много по- благороден, по- достоен от това, което го убива, защото съзнава, че ще умре. “Цялото наше достойнство- заявява Паскал- се състои в тази мисъл и това е основният принцип на морала”. Загубата само на една част от човешкото тяло се отразява върху цялото тяло, така че загубата дори само на една част необходимо се отразява на всичко, с което частта е свързана. Не може в един инструмент да се скъса една струна и да не се наруши мелодията, издавана от целия инструмент. За античността това е първото и най- дълбокото основание за вниманието към най- малките заплахи за живота.

Християнството приема живота като дар от Бога. Забранява убийството и самоубийството, защото никой няма право да отнема това, което Бог е дал. Смъртта се обяснява с първородния грях на човек. Смъртта е нравствено зло. Ако човек живее порочно християнската етика го осъжда. Умира тялото, духовното не умира. Започва “истинския живот”, тоест душата оцелява.

Само добродетелния живот може да заслужи безсмъртие. Редица митологии също са мечтаели за прераждане. Науката навлиза много надълбоко - ДНК структурата, трансплантация на органи, клониране, мозъчните операции на хората. По този начин се намалява смъртността като продължителност на живота. Продължаването на опитите е едно предизвикателство, те са в сферата на биоетиката. Имануел Кант казва - “Първо целта, а после средствата”. Ако целта на медицината е да удължи живота и намали страданията, то тогава морални ли са средствата - да, може би ?

In vitro и сурогатното майчинство са изключително спорни въпроси от гледна точка на противопоставянето христянска религия – медицина /наука/. Човек създава друг човек по същия начин, както някое животно създава себеподобно, без значение от притежаването на разум от първия. Разумът е необходим при осъзнаването му да ръководи свободната воля на човек, така е от Бог.

Другото е следното – човекът разчита единствено на собствените си възможности, решава да създаде друг човек в името на хуманността, термин наложен през ХVІІв. от протестанските хуманисти Еразъм и Калвин. Но има ли образец? Хуманността налага да помогнеш на бездетна жена или да прекратиш болките на неизлечимо болен. Всичко това се обвързва с материални възможности, напредък на науката, желание да го направиш и дара на свободната воля. Основна посока, от която се ръководят учените е човешката личност като обществено-значима – понякога тялото продължава живота без личността, в друг случай личността е налице, а тялото е в предсмъртно състояние. За всеки от тези случаи произтичат проблемите на медицинската етика. Изводът, до който може да се достигне е Господ ни оставя да правим каквото си поискаме, но не ни е забравил, защото ще дойде време да платим, за делата си, от едната страна, от друга – човек има пълното доверие на медицината и учените, не мисли за бъдещето си, живее за момента като използва собствените си ресурси и тези на околната среда “до дупка” като “постъпленията” му за възстановяване са изключително неприемливи в сравнение с потреблението му. Доказателство за това е западната демокрация, модел за обществено подражание навсякъде по планетата. Най-важното на тази демокрация е обществото, за съжаление превърнало се единствено в консуматорско. Личността е основният двигател в това общество, затова всичко създадено в него е за нея, без значение дали храната и е изкуствена или живота и е в панелни килийки, важното е редуването на поколенията да създават ценности, които да осигуряват прогреса – материален и духовен. Кризите на тези две природи в едно консуматорско общество в “най-невинните” си проявления са: екологичната катастрофа и депресиите водещи до самоубийство. Ще завърша с думи от Хипократовата клетва, която все повече придобива пожелателен характер: “…Няма да дам на никого отровно лекарство , ако ми поиска, нито ще му дам съвет, а също така няма да дам на никоя жена средство за предизвикване на аборт…”