... И след това... умрях!

 Не мога да бъда сигурен как точно стана, но помня как затворих очи за секунди, което в случая е много време, след като ги отворих, вече бях там. Поради съображения за сигурност не мога да дам точно описание на мястото, за което се извинявам, но мисля, че ще ме разберете - все пак подписах договор за поверителност. Както и да е! Озовах се на една много дълга опашка от хора. Надявам се, можете да разберете моето объркване. Не знаех къде съм, не знаех какво се случва и като всеки нормален човек започнах да разпитам. Човекът зад мен бе първия ми избор, но на въпроса „Къде съм?” той отговори „!@?!@?!?!@!?@!?@” ... За съжаление азиатците са навсякъде. Да бях учил езици... След като не бях удовлетворен от отговор, който да разбера, се обърнах към следващия човек... опаа, жена! Попитах я съвсем учтиво „Къде съм?”, а тя надменно ме погледна и каза на български, език, който поне малко разбирам: „Защо не спреш да разпитваш и не чакаш като всички други!”... Не знам, може би хората вече сме си злобни ей така, че дори и жените вече злобеят... Както и да е! Да се върнем към основното. Нали знаете какво е на опашка. Всичко става бавно и после бавно и естествено започнах да се изнервям. Не знам колко часа стоях на тази опашка, чакайки реда си за нещо, което не знам. Ще ям ли, ще пия ли, някаква промоция ли имаше... Това много ме дразнеше, а и на всичкото отгоре нямах часовник, за да мога да изкажа недоволството си от това чакане с факти във времево отношение. Общо взето скука... Можех единствено да наблюдавам какво се случва около мен. Казах вече, опашката е дълга и краят е неясен, държа да се оплача още веднъж от това. Хора навсякъде и то само в права линия и от време на време някоя глава се подаваше, за да види къде се намира, да, и аз си се подавах, но уви, край няма. На всичкото отгоре се чуваше някаква странна музика, която нито беше силна, нито слаба и се опитвах да разбере защо този, който отговаря за това, не спре да ни тормози. Усещането беше все едно съм на концерт на Металика, ама от другия стадион Бритни Спийрс има по-силно озвучаване и ставаше ужасно. Не знаех какво беше това място, но организацията куцаше. Никой нищо не ти казваше, от време на време се появяваше някакъв а... ъъъ без подробности – забравих! Някакъв силует, който нищо не променяше, само наблюдаваше. Движението бавно, а и нищо за четене не бяха оставили. Боже, започвам да си мисля, че няма да има край. След не знам колко време започнах да виждам нещо като трибуна пред себе си, някакви хора стояха на нея и говореха, но аз нищо не чувах, макар да бях достатъчно близо до тях! Докато се чудех на този феномен, се озовах точно пред трибуната и всички от нея впериха поглед в мен. Какво да си помисля, изглеждам  ли добре, да не би да ми има нещо и започнах да оглеждам себе си, но нищо, всичко беше нормално. В центъра на трибуната имаше някакво момче. Тийнейджър, предположих, който разлистваше някаква тетрадка и никакво внимание върху мен. Както казах -  абе никва организация! След няколко минути тишина и дразнещ звук на прелистване. Момчето ме погледна, усмихна се и каза:

-       Ти си живял честно и правилно, имайки предвид колко объркан век е сега. Заслужи място в рая и твоят вечен покой е твоята награда. - Момчето затвори тетрадката и млъкна.

Нали се сещате аз как се почувствах... и логично се изсмях. Винаги съм мислил, че господ е дете, което е разхвърлило играчките си. Но май детето вече е в пубертет. Каква изненада! След тези кратки мисли казах:

-       Извинявай, но не стига, че нямате грам организация и никой и дума не обели в дългия ми престой, а сега излизаш и ми казваш или по-скоро аз предпологам, че съм умрял и това какво е... как го решихте това с рая... объркан съм! – спокойно обясних.

Момчето се изненада и добави:

-       Да, наистина може и така да е относно организацията, но... това е страшният съд и явно сме загърбили организацията. Тук определям къде заслужава да отиде душата на човек след смъртта му.

Страшният съд е опашка от голям хипермаркет на евтини стоки – разочарован съм! – помислих си аз.

-       Благодаря, че поне се уточнихме, че съм мъртъв. Много успокояващо, но мога ли да кажа нещо?

-       Разбира се - отвърна момчето.

-       Първо - аз не искам в рая, по-подготвен съм за ада. Живях нормален живот с всичките му несгоди и глупости. Не се живее лесно, изгубих много и в повечето време бях нещастен. В рая няма да съм на място, да получавам всичко и т.н. Искам в ада. Там ще ми е по-добре. Свикнал съм да ми е гадно, в рая ще изперкам. Второ - ако вие съдите, давам ви съвет, ей така, приятелски. Затворете си тетрадките и погледнете хората. Има лоши - повечето, но те не са такива, защото искат, а защото някой е пропуснал да се намеси и пооправи малко бъркотията. Така че като съдите някого, вижте първо какъв живот му давате. Това е приятелски съвет, не го приемайте лично. Трето - не ме пращайте в рая да се чудя какво да правя...!!!

След това се събудих... учуден и успокоен, че е само сън и няма да ходя някъде, където не искам. Поогледах се и забелязах, че съм в болница и някакви хора говорят какъв късмет имам да съм жив. Да! Утеха, че съм пак в моя си личен ад и той ме чака!

Няколко седмици по-късно ме изписаха и с усмивка се качих на колата и тръгнах към вкъщи. Така се зарадвах на псувните и виковете на хората по улиците в задръстванията. На жените, които бяха роби на телевизионната мода и събираха погледите върху себе си... Новините са ясни - Бойко това, Бойко онова. Колко е хубаво да си там, където заслужаваш. Извадих  скрития пакет Виктори от жабката, който беше за черни дни, но какъв по-черен ден от този, запалих своето малко удоволствие, дръпнах бавно първата си цигара от много време, защото в болницата не се пуши!!! Господи, кой го измисли това?! Усмихнах се отново и продължих към своя дом.

              Следва продължение