Приказка за смелите хора
1 min reading
Веднъж, разхождайки се в градската градина с "поредния" (тогава беше още "различния"), видях едно познато момиче да плете венец, седнала сама на една пейка. Първата ми мисъл беше "самотница... горката", понеже знаех, че тя е малко странна и няма много приятели. Сега знам, че може би не съм била права.
Защо винаги използваме думата "самотен", когато видим някой да вечеря сам в ресторанта? Защо, неизменно с мисълта, се появява и чувството на съжаление? Защо никога не се замисляме... Дали този човек сам не е избрал това? Дали се чувства самотен наистина или само така го виждат другите и дали заслужава съжалението им?
Може би е индивидуалистка, чието странно мислене и свеж хумор не виреят близо до приятелки, тип "дружки", които само следят всяка твоя стъпка и се надяват да е погрешна, за да има какво да "бъбрят", когато ти излезеш от стаята. Може би е толкова искрена, че хората я избягват, защото думите и свалят макиажа им. Може би тя не желае такава компания, защото в нея е самотницата!
Тя не иска да е една от всички, когато тези "всички" са фалш, добре напудрен с безличност.Тя е човек, който не се вписва.Тя е човек, тръгнал срещу света, който не спазва правилата му, с малката си армия от възгледи...
Защо я съжалявате? Тя е смела. Някой ден тя няма да вечеря сама и ще знае, че е намерила истина в очите на някой друг като нея, и ще е влюбена. Ще знае, че е с нея, не защото е "сладка и мила" като другите, а защото е единствената истинска! И това вече е приказка, приказка за смелите хора! Не бъди просто читател.
© Таня Атанасова All rights reserved.
