Перото ми е нещо загрубяло.

Подострям го за щяло и нещяло.

Потапям го в една и съща рана.

Описвам си живота без подкана.

Простих обиди, унижения.

Душата ми остана цяла.

От тези пагубни движения,

усетих, че е остаряла.

И махнах със ръка в движение.

Потиснах грубите вълнения.

Животът ми бе песен,

тъй приказен и чудесен.

Потърсих медена роса.

Целунах живата вода..

Отново аз се потопих

в досадния човешки риф.

Потупа ме по рамото приятел.

Засмя се и ми рече:

„Хей, Мечтател! Повдигни глава!

Не си изгубил устрем. Полети с крила.”