А иначе.. в текстови документ на десктопа си ми стои написано това..
Напиши ми..
Напиши ми приказка за Звяра,
който ранява, когато обича.
Любовта във клетка я затваря
и пред нея като охлюв коленичи.
На птицата се сърди, че не пее,
че била студена повече от лед.
И не вижда как на клетката ребрата
са се впили във душата и от теб.
Напиши ми...
Напиши ми за тази любов..
която години виси и на прага...
Като паяжина, като белег на роб
която нито си тръгва, нито остава.
Напиши ми.. Ти знаеш ли как?
Любовта ти души и умъртвява...
Всичко живо в човека изтребва до крак,
защото не любов, а болка ти дава.
Напиши ми... Напиши ми приказка. С край!
В която по твоето грозно лице изведнъж
сълзи на провидението бликват...
Отключваш ми клетката, а ти като Мъж,
затваряш вратата на прага ми. Отвън.
И си тръгваш!
Ти пък ми припомни за него. Какво съвпадение само, нали....
Благодаря, Мария... Моите очи и всичко мое тъгува и боли единствено за баща ми. За никой друг. И докато не го видя, така ще е. Нямам личен интерес към никого и то от много, много години. Нека се знае.
ОЧИТЕ ТИ НЕ МОГАТ ДА МЕ ЛЪЖАТ.
Дори, ако ядосан някой ден
ми кажеш да си тръгна аз завинаги,
ще хукнат те уплашени след мен,
на прага на вратата ще ме стигнат.
Ще коленичат твоите очи
пред пропастта на зейналата рана.
Сърцето горделиво ще мълчи,
но те ще заповядат да остана.
Твоята снимка ми припомни това мое старо стихотворение. И реших да ти го напиша, Ани!💖