* * *
Тя игра.
Теглилките премериха съзнания.
Съзрени светове
зазидаха очаквания.
Тя винаги е най-добра
в това да бъде друга.
Настига се във многомислието
на полемики.
Във вероятности прорасна
плевелно.
И жлъчна се преви в нелепото
„прозрение",
че в клетките
дълбокото е вън,
а "вънка" няма... никъде.
По стъпките и закъсняха
махалата им.
(някога)
Валя.
Соколите изтръгнаха си
свободата.
Тихата.
Пресити се
на адовите клади
и кръстове във суха пръст.
Намрази любовта
от първи изстрел.
Черупките на другите
от себе си създаде.
Покръстиха ги сЪлзи на викачи.
Подсказаха и как се пада.
Разказаха и как ще бъде...
Несбъдната.
Неспала.
Разпиляна.
Във листове.
Във сцени
В грим.
Проскърцаха
токовете
и тогите мастилени
изшумоляха.
Изгърбени очи
премазаха звука.
Тя каза им -
„аз падам",
а те се
свиха във юмруци.
Премълчаха.
Камъкът
в ръката ми
изплю -
„ще боли,
но ти си свикнала,
понякога и все нататък".
Прерязана във себе си... от чуждост.
Тя игра и бе добра.
На бис я викаха
паветата
и перилата.
Денят се скъса.
А февруари леко смръщен,
свит в яка
на жилав вятър
и подари небе,
с което да загърне
цветята след пръстта си.
Тя игра. Добре.
И после беше...
Изсветляла.
Със поглед от завързани ята...
и скочи.
Аз хвърлих Първия.
А ти какво
от дяволите чакаш?!
Хвърляй!
© Киара All rights reserved.
