* * *
****
Ако някой ден
се видиш
със пораснали крила,
литнал и отправил взор от най-високо
към света
омаян, заслепен и горд
от днешните победи...
без дъх останал
във безумна надпревара
с всекиго и всичко,
за да имаш всичко от суетния живот...
Нима
за всичкото това стара се
и живя.
Незрящ за простичките истини,
накацали кротичко до теб,
усмихнати,
загледали те в очите,
в очите твои на слепец?
Тогава би ли се запитал
накъде си тръгнал,
драги?
Скрил душата си
и от себе си дори,
захвърлил съкровенията свои
там
някъде, на място тайно,
което този твой живот ти повели.
Погледни
във огледалото на своята душа
и дано не чуеш стон безличен
как черна, тъжна,
безразлично уморена
станала е тя.
Дали ще питаш се тогава...
Накъде вървях?
В какво успях?
Щастлив ли бях?
Дарих ли щастие на някого?
С кого делих щастливи дни?
В радост, болка...
в болка и тъга,
имах ли до себе си
нежната,
вярната
и топлата ръка?
На колко порти си почукал,
с усмивка са те срещали
и с блага реч са ти отваряли?
Дали на някого си липсвал,
когато ти дела велики
си творил?
А
видимото не видял си,
дали слепец не бил си?
Под булото на гения
нещастен...
А когато очите си отвориш,
разбираш, че настъпил е
денят,
в който
неусетно са
крилата посивели,
от живота вече уморени,
косите посребрели...
малко помъдрели
и съвсем, съвсем
разбираш,
че животът бил е и ще
бъде същият,
а ние, неразбрали го
в търсене на други истини,
намираме отново и отново
същото,
от което, бягайки,
се връщаме забързани за там,
от където
бягахме.
Бургас 07,2004
© Стефан Вангелов All rights reserved.
Не погледнах в инфото на автора, че е на 49 години и се извинявам, че го нарекох младеж, ако това го обижда! И това стихотворение е отлично, а и явно опита на годините си казва думата! 6 
