* * *
Сълзите кървави се стичаха
и мокриха бледото лице.
Зъбите устните посинели стискаха –
убиваха там всичко от теб...
Тръгвай си, не искам да те виждам –
остави ме спокойно да умра...
Чайките трупа ми да разкъсат –
искам да ме пуснат по света...
Върви, при теб не ще да дойда,
няма да ти преча и сега.
Хубаво е някой да обичаш,
но не и да си винаги в лъжа.
Не мога да повярвам, че ще ме обичаш,
не се кълни в това,
а просто бъди мъж и върви си –
остави бедната душа..
Носи рози на гроба самотен,
оставяй по някоя сълза
и тихо шепни с думи красиви:
„ Тук спокойно почива, моята...жена...”
© Росица Иванова All rights reserved.
